„Моля те, Лилиана, побързай! Моля те!“
Полагаше неимоверни усилия да не се съпротивлява. Молеше се да не се изкуши да й противодейства. Трябваше да стигне до Калан. Тя имаше нужда от него.
Изведнъж установи, че очите му са отворени. Видя статуйката в скута си. Главата му бе увиснала надолу. Кристалът бе започнал да свети в убито оранжево. Нещо се опита да му подскаже, че това сигурно означава, че нещата вървят. Главата му сякаш се разпадаше на парчета. Очакваше да види кръв, но само оранжевата светлина стана по-ярка.
„Моля те, Лилиана, побързай.“
Потъна в тъмнина. Дори непоносимата болка започна да му се струва далечна. Усети как животът се изплъзва от ръцете му. Усети как върху него се излива празнота, каквато никога не си бе представял, че съществува.
Отслабващите му възприятия изведнъж усетиха присъствие.
Сбърз.
Близо. Безпокойството му нарасна. Бяха няколко. Заобикаляха го.
След това, сякаш отдалеч, чу гласа на Лилиана.
— Потърпете, животинките ми. Когато свърша, ще можете да вземете, каквото е останало. Сега потърпете!
Виждаше сбързовете в съзнанието си, както винаги преди. Когато Лилиана им заговори, те се отдръпнаха.
Защо ли тя им говореше така? И защо те се подчиниха на командата й? Какво ли имаше предвид тя? Може би от болката той започваше да губи разсъдъка си и всичко бе просто плод на въображението му?
Усети присъствие зад гърба си. Не беше сбърз. Нещо по-страшно. По-жестоко от десет сбърза. Почувства отвратителния му дъх във врата си.
Лилиана изсъска зловещо:
— Казах да чакате!
Нещото се отдръпна, но не чак дотам, докъдето се бяха отдалечили сбързовете.
Какво ли искаше да каже с това, че ще остави и за тях? Той умира — ето какво иска да каже! Усещаше го. Умираше.
Не. Лилиана му каза, че може да си помисли точно това. Ставаше така, както тя бе предвидила, че ще стане. Това е всичко. Трябваше да бъде силен. Заради Калан. Но почти не му бяха останали сили. Умираше. Знаеше го. От статуйката в скута му струеше ярка портокалова светлина.
Отново усети горещия дъх във врата си. Чу дебело ръмжене. Отчаяно копнееше да се отдалечи от това същество. Заплашителният глас на Лилиана отново достигна до него:
— Потърпи още малко! След миг приключвам и тогава трупът му е за теб! Потърпи!
В същия миг нещо дълбоко вътре в него му подсказа, че не се ли опита да се спаси сега, повече възможности няма да има. Трябваше да го направи веднага. Решението да действа бе отчаяно.
Дълбоко отвътре, от дъното на душата си, от дъното на съществото си, събра воля за действие. С невероятно, нечовешко усилие извика обратно силата си, живота си, себе си.
Чу се страхотен трясък и въздухът наоколо завибрира. Ричард и Лилиана отхвръкнаха настрани. Той се приземи по гръб в единия край на поляната, тя в другия. В средата остана Мечът на истината. Сбързовете и другото същество потънаха обратно в тъмнината.
Ричард едва си поемаше дъх. Изправи се и седна. Поклати глава. В средата на поляната, близо до меча, лежеше статуйката. Портокаловата светлина я нямаше.
Лилиана се вдигна без усилие и заплува във въздуха. Сякаш невидима сила я бе изправила на крака. Зад гърба си Ричард усети присъствието на отвратителното същество. Лилиана му се усмихна зловещо. Ричард не можеше да повярва, че тя е способна на толкова жестока усмивка. Целият настръхна.
— О, Ричард, бях толкова близо. Никога досега не ми се бе случвало подобно нещо. Нямаш представа какво притежаваш! Невероятно е! Но скоро ще бъде мое.
Ричард хвърли поглед в двете посоки, опитвайки се да прецени накъде да се опита да избяга. Почувства се като истински глупак и в същото време върху плещите му се стовари усещането за огромна загуба.
— Лилиана, аз имах доверие в теб. Мислех, че изпитваш чувства към мен.
Тя повдигна вежда.
— Наистина ли? — Усмивката се върна на устните й. — Може и да изпитвам. Може би точно затова исках да го направим по лесния начин. Сега ще се наложи да пробваме и трудния.
Ричард примигна.
— Какъв труден начин?
— Куилионът беше лесният. Вече съм изсмуквала дарбата на доста мъже. Но ти се възпротиви там, където те не успяваха. Сега ще се наложи да те одера жив, за да ти взема дарбата. Първо ще трябва да ти отнема силата. След това, докато те одирам, ще лежиш неподвижен.
Тя протегна ръка. Иззад стария дъб долетя меч, който плавно се отпусна в ръката й. Тя се спусна с крясък към Ричард. Мечът й проблесна на лунната светлина.