— Може би. Но бих останал още известно време долу, имам да прегледам още някои книги. Ако Сестрите ми позволят, разбира се.
— Ще ти позволят — каза Сестра Вирна. — Аз ще се погрижа за това.
— След това може би ще отида до Ейдиндрил, за да потърся в Магьосническата кула други книги. Да видя пророчествата, за които си ми говорил.
— Звучи доста мъдро, Уорън. Сестро, време е да вървим.
— Уорън — каза тя. — Защо не дойдеш с нас до Долината? Сега си свободен. — Тя погледна към балкона. — Мисля, че за теб ще е добре да се махнеш оттук за известно време и да мислиш за други неща. А и може би ще сме от помощ на Ричард.
— Наистина ли? Колко бих искал!
Докато тримата вървяха към конюшнята, видяха, че към тях тичат трима войници — Кевин, Уолш и Болесдън.
— Струва ми се, че ги открихме, Ричард — каза задъхано Кевин.
— Струва ти се? Какво имаш предвид? Къде са?
— Ами, снощи „Лейди Сифа“ е отплавала. Разбрахме, че хората на пристанището са видели няколко жени, по всяка вероятност Сестри, да се качват на борда. Повечето потвърдиха, че жените са били шест и че са се качили на борда по тъмно, точно преди „Лейди Сифа“ да отплава.
— Да отплава! — изръмжа Ричард. — Какво е „Лейди Сифа“?
— Кораб. Голям кораб. Вдигнал е котва късно снощи. Вече имат голяма преднина. Чувал съм, че в пристанището няма кораб, който да може да настигне „Лейди Сифа“ или да отплава толкова надълбоко в морето.
— Не можем да тръгнем след тях, имаме по-важна работа — каза Сестра Вирна.
Ричард премести раницата на другото си рамо.
— Права си. Ако наистина са те, засега ги изпуснахме. Но знам накъде са тръгнали. Поне Дворецът на пророците е спасен. Точно сега ни чакат по-важни дела. Да вземем конете и да тръгваме.
Шестдесет и седма глава
Калан тичаше през тъмните каменни коридори и мъртвите зали. Докато се изкачваше по една от източните стълби, по тъмносивата гранитна стена срещу прозорците се плъзнаха първите слънчеви лъчи. Сърцето й биеше бясно. Спусна се насам като вятър в мига, в който Джебра й каза, че е мярнала светлинка в един от прозорците на Магьосническата кула. Което означаваше, че Зед се е върнал.
Припомни си усещането да тичаш с дълга коса: да усещаш тежестта й, начина, по който се развява зад теб в ритъма на стъпките ти. Сега не изпита нищо подобно. Но все едно. Сърцето й бе изпълнено единствено с невероятно щастие от мисълта, че Зед се е завърнал. Чакаше го толкова отдавна. Тичаше нагоре и крещеше името му.
Втурна се в читалнята и задъхано спря. Зед стоеше пред маса, отрупана с книги и ръкописи. Тя бе видяла същите книги, разхвърляни по същия начин на масата, когато бе идвала в Кулата преди няколко месеца. Малката стая бе слабо осветена от няколко свещи. Имаше един-единствен прозорец, гледащ към мрачното небе на запад.
Едър мъжага с гъсти вежди, прошарена коса и обветрено, набръчкано лице вдигна поглед от един бастун, който внимателно оглеждаше. На един стол встрани седеше Ейди. Тя извърна глава по посока на шума. Зед погледна Калан с любопитство.
— Зед! — извика тя. — О, Зед, толкова се радвам да те видя.
— Зед ли? — Той се обърна към едрия мъж. — Зед?
Мъжагата кимна.
— Повече ми харесва Рубен.
— Зед, толкова ми е нужна помощта ти!
— Кой е тук? — Ейди стана от стола си.
— Ейди, аз съм, Калан.
— Калан ли? — Тя обърна глава към Зед. — Коя е тази Калан?
Зед сви рамене.
— Симпатично момиче с къса коса. Изглежда, ни познава.
— Какви ги говориш! Зед, имам нужда от помощта ти! Ричард е в голяма беда. Имам нужда от теб!
Зед озадачено сбърчи чело.
— Ричард… като че ли съм чувал това име. Струва ми се…
Калан побесня.
— Зед, какво ти става? Не ме ли познаваш? Моля те, Зед, имам нужда от теб! Ричард има нужда от теб!
— Ричард… — Той потърка голобрадото си лице. — Ричард…
— Твоят внук! Велики духове, нима не познаваш собствения си внук!
Той гледаше масата втренчено.
— Внук… нещо май си спомням… не, не мога да кажа, че наистина си спомням.
— Зед! Слушай ме! Сестрите на светлината го хванаха. Отведоха го!
Калан млъкна за миг, опитвайки се да си поеме дъх. Мътните очи на Зед бавно се вдигнаха към нейните. Лицето му изгуби любопитното си изражение, а веждите се надвесиха ниско над очите му.
— Сестрите на светлината са хванали Ричард?
Калан беше виждала разгневени магьосници, но никога досега в очите на никой магьосник не бе виждала изражение като това в очите на Зед.
— Да — каза тя и изтри потните си длани в дрехите, гледайки как стената зад него се разцепва. — Дойдоха и го отведоха със себе си.