Сестра Вирна повдигна вежда.
— Това повтори ли се някога отново?
— Не. Изплаши ме до смърт. Никога повече не използвах този фон. Мисля, че ако го направя сега, може би ще успея да видя какво става там.
Тя скръсти ръце пред себе си.
— Никога не съм чувала подобно нещо. Но може да има някаква връзка с магията на Орден. Пък и няма да е първото нещо, с което ме изненадваш. Може да е истина, но може да някакъв твой страх или сън.
— Трябва да опитам отново. Ще седнеш ли с мен? Страхувам се, че сам няма да мога да се върна обратно.
— Разбира се, Ричард. — Тя седна на земята и протегна ръка. — Хайде, ще бъда с теб.
Ричард се загърна плътно с пелерината на сбърза.
— Това нещо скрива моя Хан. Може би ще успее да ме предпази и от очите на Мрачния Рал.
Ричард се успокои, отпуснал ръце в дланите на Сестра Вирна. Съсредоточи се върху мисления образ на меча, поставен на черен квадрат с бял кант, както първия път. Щом откри в себе си центъра на хармонията, усети, че нещо започва да става. Мечът, черният квадрат и белият кант започнаха да трептят, сякаш ги гледаше през нагорещен въздух, точно както първия път. Плътните очертания на меча постепенно започнаха да стават прозрачни и накрая изчезнаха. Фонът се разтопи. Ричард отново видя Градината на живота в Народния дворец.
Огледа картината пред себе си и на мястото на мъртвите тела, които бе видял преди, забеляза бели кости. Спомни си, че преди телата бяха проснати по ниските парапети, в храстите и по земята. Бяха много, доколкото си спомняше. Сега се бяха превърнали в скелети.
Видя бялата, искряща фигура на Мрачния Рал, но този път той не стоеше пред каменния олтар с трите кутии. Беше застанал край един кръг, запълнен с бял пясък. Предишния път този пясък го нямаше.
В краката на Мрачния Рал бе коленичила жена, облечена с дълга кафява пола и бяла блуза. Тя се навеждаше над белия пясък. Ричард се промъкна по-наблизо. Жената чертаеше някакви линии в белия магьоснически пясък. Ричард позна някои от символите, които тя рисуваше. Мрачният Рал беше рисувал същите, преди да отвори кутията.
Ричард следеше бавните движения на ръката й, които изписваха заклинания. Кутрето на дясната й ръка липсваше.
В центъра на кръга, в центъра на магьосническия пясък, беше поставен кръгъл предмет. Ричард се приближи още повече. Навсякъде върху кръглия предмет бяха издълбани зверове. Точно както бе казала Прелатът.
Прииска му се да изкрещи от ярост.
В същия миг Мрачният Рал вдигна глава и се вгледа в очите му. По устните му бавно се разля усмивка. Ричард не знаеше дали той наистина го вижда или не, но нямаше да чака, за да се увери. С отчаяно усилие върна в съзнанието си образа на меча и в същото време успя да прогони черния фон. Отвори очи с вик. Гърдите му се издуваха. Сестра Вирна също отвори очи.
— Ричард, добре ли си? Остана там повече от час. Усетих, че се опитваш да се върнеш, така че също започнах да те дърпам навън. Какво стана? Какво видя?
— Цял час ли? — Ричард още не бе възстановил дишането си. — Видях Мрачния Рал. И костта на скрина. Имаше и една жена, която му помагаше да рисува заклинания в магьосническия пясък.
Уорън се надвеси над рамото му.
— Може да е само визуализиране на страховете ти. Да не е било наистина.
— Уорън може би е прав — каза Сестра Вирна и прехапа горната си устна, докато размишляваше. — Как изглеждаше жената?
— С чуплива кестенява коса до раменете, може би не по-висока от теб. Беше се навела над пясъка и рисуваше, така че не видях очите й. — Ричард потърка челото си с ръце. — Ръката й. Липсваше кутрето на дясната й ръка.
Уорън простена. Сестра Вирна затвори очи.
— Какво? Какво има?
— Сестра Одет — каза тя. — Видял си Сестра Одет.
Уорън кимна в потвърждение на думите й.
— Тя изчезна преди шест месеца, мислех, че е отишла да доведе ново момче.
— Проклятие — каза Ричард и скочи на крака. — Уорън, тичай да намериш Ду Чайлу. Кажи й, че трябва да тръгваме веднага. — Той отчаяно изскърца със зъби. Може би ако побързаше, времето щеше да му стигне.
Ду Чайлу сякаш бе изпаднала в транс, докато Ричард я дърпаше напред. Стиснал меча в другата си ръка, той също бе в някакъв свой свят. Гръмотевичната му ярост пасваше идеално на черните облаци горе. Заклинанията кръжаха около тях като глутница кучета около глиган — бяха разярени и настойчиви, но стояха на разстояние и търсеха пролука, през която да се промушат.