От мрака се появиха ивици светлина, които започнаха да кръжат около тях, докато накрая се превърнаха в аура около Ду Чайлу. Тя очевидно поглъщаше магията в себе си, както Сестра Вирна му бе казала, че е правила и друг път. Двамата представляваха завършената връзка, която Уорън твърдеше, че била спомената в старите книги и която щяла да притежава силата да събори Кулите.
През вълните горещина и врящата мъгла Ричард видя първата Кула. Продължи да дърпа Ду Чайлу напред към блестящата черна стена, която чезнеше в тъмнината над тях. Когато се пъхнаха в сводестата врата, около тях се завихриха облаци от прах и мръсотия. Заклинанията се протягаха да ги хванат, но светлината им потъваше в Ду Чайлу.
Ричард действаше, без да се замисля, без да знае какво го кара да се движи напред, без да се противи. Ако искаше да успее, ако искаше да спаси Калан, трябваше да се остави на онова нещо вътре в него да го води. Надяваше се, че ако наистина притежава дарбата, тя ще се довери на инстинкта му, както му бе казал Натан, и ще направи каквото е необходимо.
Ду Чайлу явно не забелязваше искрящия черен пясък в центъра на Кулата, върху който стояха. Сякаш бе потънала в някакво свое заклинание, в силата, преминала в нея от хората, които бяха построили Кулите и бяха отнели земята на народа й. Засега тя изпълняваше всичко, което се изискваше от нея. Защитаваше Ричард. Дойде времето и той да изпълни своите задължения.
Нещо го накара да вдигне високо ръката, в която държеше нейната. В другата вдигна меча си и го насочи право нагоре. Загуби се в яростта на магията, която го облада. Почувства топлината й в центъра на спокойствието, който винаги намираше. Остави яростта да запълни празнотата.
От меча избухна светкавица, която се изви като дъга в тъмата над тях, след което започна да се мята между стените на Кулата, като ги обливаше с течна светлина. Шумът беше оглушителен.
Черните стени започнаха да се обливат в огън, докато цялата Кула засия. Камъните се нажежиха до бяло.
Ричард имаше чувството, че светкавицата преминава и през него. Тя го разтърси със силата си и излезе през меча. Помисли си, че това му помогна да издържи на стихията, която напираше вътре в него.
Блестящи каскади от светлина се мятаха между стените и по пясъка. Всичко оживя. Черният пясък стана бял, както и стените, всичко пламтеше в пулсиращ огън и светлина.
Изведнъж угасна. Светкавиците изчезнаха, огънят също. Шумът спря, настъпи тишина, която зазвънтя в ушите му. Полираният черен камък на Кулата светеше с ослепителна белота.
Ду Чайлу все още не забелязваше нищо около себе си и Ричард я дръпна напред, за да довършат онова, за което бяха създадени.
В бялата Кула, докато държеше меча вдигнат високо горе, очакваше отново вълна от топлина и светлина. Но нищо подобно не се появи. Вместо това дойде тяхната противоположност, балансиращата ги сила. Появи се черна светкавица, празна чернота в светлината, която разтърси въздуха с такава сила, че сякаш можеше да отдели плът от кост. Както и при предишната светкавица, Ричард усети как мощта на силата изригва някъде дълбоко от същността му, сякаш самата му душа се откъсва от него. Виещата се ивица празна чернота обиколи стените и със страхотен трясък се вряза в тъмнината горе, оставяйки процеп тъмнина.
Щом черната светкавица потъна в мрака отгоре, по белите стени запълзяха сенки и двамата сякаш започнаха да потъват във вечната нощ. Мракът докосна земята и се понесе към тях, попивайки в белия пясък, превръщайки го в черен.
Ричард дори не си и помисли да се опита да избяга от всепоглъщащата тъмнина. Когато тя ги застигна, той се почувства така, сякаш двамата бяха захвърлени в ледена вода. Ду Чайлу, затворила очи, потръпна при докосването. Ричард също го забеляза, но благодарение на магията, то му се стори като далечно усещане, което само подхранваше яростта.
Сякаш целият свят потъна завинаги в непрогледната тъма. Светлината остана полузабравен, далечен спомен.
Ричард усети как нещо прекъсва виещото се въже на черните светкавици, разкъсва ивицата празнота в света на живите. Невъобразимият шум изведнъж бе заменен от тишина. Чуваше собственото си тежко дишане. Чуваше тежкото дишане на Ду Чайлу. От ледената празнота постепенно изплуваха светлина, живот и топлина.
През сводестите врати, врязани в каменните стени — сега блестящо черни, някога бели, — Ричард видя как през все по-изтъняващата мъгла се прокрадва светлина. Земята, до преди миг обгоряла и пуста, бе зелена и тучна. Все още хванати за ръце, двамата с Ду Чайлу стояха на прага и гледаха как мъглата се вдига, за да се открие под нея свят, който никой не бе виждал хиляди години.