— Ще направя всичко, което е по-силите ми.
Скарлет наведе глава, за да може Ричард да се качи на раменете й.
— Към Д’Хара, приятелко. Връщаме се там.
След като изпусна един огнен език, Скарлет се издигна в небето.
Шестдесет и осма глава
В сумрака преди зазоряване Ричард видя в далечината зелена светлина, която се издигаше над Двореца през стъкления покрив на Градината на живота. Той знаеше едно-единствено място, от което можеше да струи такава зелена светлина. Отвъдния свят.
Леденият вятър се блъскаше в лицето му и развяваше краищата на дрехите му, докато Скарлет ритмично движеше огромните си криле. Тя беше положила неимоверни усилия, за да стигне по-бързо до Д’Хара. Драконът разбра опасността, която грози хората заради Пазителя. Отвъдният свят щеше да погълне и нея самата. Освен това тя мразеше Мрачния Рал. Той беше откраднал яйцето й, за да я превърне в свой роб.
Когато започна да се спуска, Скарлет се обърна назад към него.
— Ще имаш достатъчно време, Ричард. Все още можем да успеем да стигнем навреме в Ейдиндрил. Сега едва се зазорява.
— Знаех, че ще успееш, Скарлет, а сега ще имаш малко време за почивка.
Скарлет свърна наляво и се спусна към двора, където бяха идвали и преди. Мястото бе достатъчно голямо, за да може да побере дракон с нейните размери и дори да остане свободно пространство. Дворецът се приближаваше към тях с ужасяваща скорост.
Изведнъж от тъмнината под тях изникна светкавица, която прелетя току до главите им и остави пред очите им ослепителна жълта следа. Преди Ричард да осъзнае какво става, се появи втора. Скарлет изрева от болка и се наклони наляво. Спуснаха се към земята по гигантска спирала. Ричард се опитваше да запази равновесие върху гърба на дракона. Долу мярна фигурата на жена, от чиито пръсти излитаха светкавиците. Скарлет отново изрева от болка. Ричард виждаше жената само когато светкавиците я осветяваха в мрака.
Скарлет измина последните метри почти без да може да управлява полета си. Ричард вече знаеше, че следващата светкавица ще я довърши. Обърна лъка пред себе си и изтегли през рамо една стрела.
— Скарлет, хвърли огън, за да мога да я видя.
Докато Ричард опъваше до бузата си тетивата, Скарлет изрева от болка и гняв. В червената светлина той видя жената с вдигнати ръце. Този път светкавицата не ги улучи. Преди да успее да извика мишената, Скарлет политна и Ричард изгуби жената от погледа си.
— Скарлет! Внимавай! — изкрещя й той.
Тя замахна с дясното си крило и възстанови равновесието. В същия миг отляво профуча друга светкавица, но пак не ги улучи. Земята се приближаваше със светкавична бързина.
В трепкащата червена светлина на драконовия огън Ричард видя как жената отново издига ръце. Той опъна тетивата, опитвайки да се движи с ритъма на Скарлет. Преди жената отново да се изгуби от погледа му, призова мишената. В мига, в който го направи, стрелата вече летеше.
— Завий!
Скарлет замахна с дясното си крило и преди да ги застигне следващата светкавица, те се отместиха встрани. Секунда след това светкавицата бе прерязана като с нож.
Изведнъж всичко потъна в непрогледна тъмнина. Стрелата беше намерила целта си. Пазителят бе прибрал Сестра Одет при себе си.
Те се приземиха с тежък удар. Ричард се подхлъзна на гърба й и се свлече на земята. Веднага скочи на крака и разтърси глава.
— Скарлет, лошо ли си ранена? Как си?
— Върви! — изръмжа тя с дълбокия си глас. — Бързай, намери го, преди да е погълнал всички ни.
Ричард я погледна.
— Ще се върна. Дръж се!
Той изтегли меча и стисна здраво дръжката му. Нямаше нужда да призовава гнева — беше го обзел още преди да посегне към ножницата. Тичаше ослепял от ярост към вратата, скрита между огромните колони.
От мрака точно срещу него изскочиха неколцина войници. Острието на меча просветна на светлината на факлите, които горяха в коридора. Ричард започна своя танц с духовете. Мечът му се движеше като въздух между войниците. Първият беше разсечен на две почти равни половини. Всяка следваща атака срещаше звънтящата стомана на меча. За няколко минути подът се покри с локви кръв и паднали в тях войници. Около петдесет на брой.
Добро посрещане след толкова време. Той си припомни как армията на Д’Хара му се закле във вечна вярност, когато беше тук предишния път. В деня, когато уби Мрачния Рал. Може би те просто не го бяха познали. Тръгна по коридора, водещ към Градината на живота. Повечето от факлите, забити по стените, бяха угаснали. Нямаше никакви хора. По една извита стълба встрани към него изведнъж се спуснаха шест Морещици, всяка в червена кожена туника и с Агиел в ръката. През замъгленото си от гняв съзнание той си спомни, че не може да използва меча срещу тях, защото така могат да го уловят в капана на собствената му магия. Беше бесен. Трябваше да стигне до Мрачния Рал. Нямаше никакво намерение да се занимава с тези отвратителни жени.