Жените се намръщиха. Кара взе Агиела си и го сграбчи за ръкава на ризата. Друга от Морещиците го стисна за другия ръкав. Двете го повлякоха напред. Кара му прошепна, че трябва да се движат възможно най-безшумно. Другите четири тичаха пред тях и оглеждаха пътя.
Когато чуха стъпки на войници, те го прилепиха до стената и притиснаха пръсти до устните му. Кратко изсвирване и отново тръгнаха напред.
Когато се изкачиха на площадката, видяха тялото на една от четирите Морещици, разсечено на две с меч. Край нея лежаха окървавените трупове на осмина войници от армията на Д’Хара. Ричард познаваше смъртта, причинена от Агиел. В дъното на коридора една от жените в червени туники им посочи мълчаливо накъде да тръгнат. Кара го поведе към ъгъла, зад който имаше друга стълба. Така, както го влачеха насам-натам по коридорите, Ричард се чувстваше като кош с пране. Едва успяваше да ги настига. Загуби ориентация в лабиринта от стълбища и коридори. Тук-там през прозорците на някои от стаите мярваше слънцето и разбра, че денят е дошъл. Беше почти капнал, когато стигнаха до коридор, който му беше познат. Стотици мъже в ризници и блестящи метални нагръдници паднаха на едно коляно, когато го видяха да влиза. Всеки удари с юмрук в гърдите си за поздрав. Когато се изправиха, един от тях тръгна към него.
— Господарю Рал, аз съм командващият генерал Тримак. Намираме се близо до Градината на живота. Ще те заведа там.
— Знам пътя.
— Господарю Рал, трябва да побързаш. Отстъпниците подготвят атака. Не съм сигурен, че ще удържим позициите си, но ще се бием до последния човек, докато си вътре.
— Благодаря, генерале. Постарайте се да ги задържите, докато пратя онова копеле Мрачния Рал обратно в отвъдния свят.
Генералът го поздрави с юмрук върху сърцето.
Ричард тръгна по познатите коридори от полиран мрамор. Скоро се озова пред огромната позлатена врата на Градината на живота. Побеснял от гняв, се втурна вътре. Слънцето вече беше изгряло. Първите му лъчи галеха върховете на дърветата в Градината. Ричард тръгна по алеята покрай ниските, обрасли в растителност стени и излезе на една поляна. В средата на Градината имаше кръг, запълнен с бял пясък. В центъра му бе поставена кръглата кост на скрина. Около нея върху пясъка бяха изрисувани символи. Отвъд пясъчния кръг се намираше олтарът с трите кутии — портата към друг свят. Всяка от тях бе повече от черна, сякаш всяка можеше да попие в себе си цялата светлина, изпълваща помещението. От отворената кутия струеше зелена светлина, която излизаше през стъкления покрив и се врязваше в небето. Мрачният Рал бе започнал да отваря портата. Около зеленото сияние танцуваха сини, жълти и червени искри.
Ричард усети погледа на Мрачния Рал върху себе си. Видя искрящо белия му силует. Стигна до кръга с магьоснически пясък и спря пред него. Устните на Мрачния Рал се разтегнаха в тънка усмивка.
— Добре дошъл, сине — гласът му прозвуча повече като съсък.
Ричард усети как белегът на гърдите му се нажежава. Не обърна внимание на болката. Сините очи на Мрачния Рал се впиха в Камъка на сълзите, който висеше на врата на Ричард. Погледите на двамата се срещнаха.
— Създал съм велик магьосник. Голяма е радостта ни, че ще се присъединиш към нас, Ричард.
Ричард не каза нищо. В яростта и гнева си потърси центъра на своето равновесие.
— Ние можем да ти предложим онова, което никой друг не би могъл. Дори самият Създател. Ние сме по-велики от него. Ще се радваме, ако се присъединиш към нас.
— Какво си мислиш, че ми предлагаш?
Мрачният Рал повдигна изящните си ръце нагоре.
— Безсмъртие!
Ричард беше прекалено разгневен, за да се засмее.
— Няма ли най-после да разбереш, че не вярвам на нито дума от онова, което казваш?
— Само защото някои от Сестрите са ти наговорили купища лъжи, напълно лишени от смисъл. Ние сме пазителите на отвъдния свят. Ние контролираме живота и смъртта. Имаме голяма власт, особено над онези, които притежават магията. Можем да бъдем господари на света на живите. Вече щях да съм, ако ти не се беше… намесил.
— Не ме интересува. Имаш ли друго предложение?
Жестоката усмивка на Мрачния Рал се разшири. Той повдигна вежди.
— О, да, сине мой, разбира се!
Той протегна ръце над пясъчния кръг. Появи се трепкаща светлина, която оформи коленичил силует. Силует, който Ричард познаваше.
Калан!
Беше паднала на колене, облечена в бялата си изповедническа рокля. Косите й бяха отрязани съвсем късо, точно както във видението в Кулата. От затворените й очи капеха сълзи. Тя шепнеше името му и непрекъснато повтаряше колко го обича. Сърцето на Ричард щеше да се пръсне.