— Драконът ти е ранен, Ричард. Скарлет не може да те отведе до Ейдиндрил, времето ти изтича. Нищо друго не ти остава, освен да ни молиш за помощ.
— Каква помощ?
По устните на Мрачния Рал се появи характерната за един Рал усмивка.
— Казах ти, че имаме власт над живите и мъртвите. Днес следобед, пред очите на всички, твоето видение ще се сбъдне.
Той отново простря ръце. Ричард видя как над главата на Калан се издига брадва и след удара плисва фонтан от кръв. Разтрепери се.
Калан падна настрани. Кръвта течеше върху пясъка, върху бялата рокля, върху обезобразеното тяло.
— Нееее! — изкрещя Ричард със свити юмруци. — Не!
Мрачният Рал протегна ръка над тялото и то изчезна сред искрящите песъчинки.
— Както вече ти казах, това видение ще се сбъдне днес. Ако се присъединиш към нас, можем да предложим безсмъртие не само на теб, а и на нея.
Ричард не можеше да стои на крака. Свлече се на пода. Скарлет беше ранена. Нямаше да може да прелети разстоянието до Ейдиндрил. Днес беше денят на зимното слънцестоене. Днес Калан щеше да умре. А той нямаше да може с нищо да й помогне. Светът свършваше за него.
Пророчеството беше истина. Ако приемеше предложението да я спаси от смърт, щеше да дойде краят на живота за всички останали.
Мислеше за Чейс и за Рейчъл, която щеше да види за пръв път своята нова майка. За щастието, което я чакаше в този живот, за любовта на хората около нея. После се замисли и за своя собствен живот, за своите родители, за щастливите времена, дори и за миговете, когато не се бе чувствал толкова щастлив… Мислеше и за времето, прекарано с Калан, и за радостта от това да бъде влюбен в нея, за всички хора, които имат право да изпитат подобно щастие и които могат да го изпитат за в бъдеще. Ако има бъдеще.
— Ще можете да вървите ръка за ръка за вечни времена, Ричард! Завинаги!
Очите на Ричард се вдигнаха от белия пясък.
— Ръка за ръка сред пепелищата на смъртта. Завинаги!
Какво ли би причинил на Калан, на любовта й към него, ако й предложи подобна егоистична съдба. Тя щеше да бъде ужасена. И всеки път, когато го погледнеше, щеше да вижда в очите му чудовище. Завинаги. Щеше да живее завинаги с нейното отвращение, не с нейната любов. По този начин, опитвайки се да я спаси, щеше да унищожи не само всички останали, но и нейното сърце.
Цената бе прекалено висока дори за любовта му към нея.
Но това щеше да сложи край на неговия живот, на любовта му.
Ричард бе обладан от ярост и спокойствие едновременно. Взираше се в искрящите очи на злото.
— Ти ще отровиш любовта ни с покварата на твоята омраза. Ти дори не познаваш смисъла на любовта.
В гърдите му се надигаше буря, неговата цена щеше да бъде отмъщението. Ричард вдигна в ръка Камъка на сълзите. Мрачният Рал залитна назад.
— Ричард, помисли какво правиш!
— Ти ще си платиш за всичко!
Ричард извади шепа от черния магьоснически пясък от джоба си и го хвърли в центъра на белия пясък. Мрачният Рал протегна ръка към него.
— Недей, глупако!
Белият пясък започна да се гърчи като жив, все едно изпитваше болка. Символите, начертани върху него, се разкривиха. Земята се разтърси. Отвориха се димящи пукнатини. Разнесе се оглушителен гръм и всичко потъна в ослепителна светлина. Магьосническият пясък се разтопи и се превърна в син огън. Въздухът се разтресе. Мрачният Рал размаха юмруци във въздуха.
— Не! — Главата му клюмна, когато видя, че Ричард се приближава бавно с Камъка на сълзите в юмрука си. Ричард спря, болката в гърдите му беше толкова силна, че едва дишаше. Всяка следваща стъпка увеличаваше силата на страданието му. Тялото му гореше, нещо вътре в костите му вреше, но в центъра на спокойствието, в центъра на бурята от ярост той успя да преодолее болката.
Вдигна Камъка на сълзите над главата си. Стискаше кожения ремък в ръце, Камъкът беше точно пред лицето на Мрачния Рал, който се дръпна назад.
— Това ще те отнесе в най-дълбоките бездни на смъртта. Завинаги! — Ричард пристъпи още по-близо. — На колене!
Бялата фигура се свлече на земята. Святкащите очи не се отделяха от Камъка. Ричард държеше кожения ремък над главата на духа на своя баща. Зад него мярна олтара с кутиите. Отворената беше в средата, от нея продължаваше да струи зелена светлина. Ричард си припомни думите на Ан, Натан и Уорън. Те му бяха казали, че ако използва Камъка за свои егоистични цели, подтикван от омраза, ще разкъса воала. Повече от всичко на света му се искаше да изпрати Мрачния Рал в дълбините на отвъдния свят, да го накаже завинаги, за всичко. Но така само щеше да причини онова, което бе решил, че не си струва. Още повече, че сам бе причината за него. Нямаше значение, че не го бе направил нарочно. Животът не беше честен, той просто съществуваше. Ако човек случайно настъпи отровна змия, тя го ухапва. Намеренията тук са без значение.