Ричард се сепна.
— Трябва да тръгвам.
Без повече приказки той хукна да бяга. Всички се втурнаха след него. Не след дълго се загуби в огромния лабиринт. Спря и се обърна към Кара, която го следваше по петите.
— Накъде?
— Къде искаш да отидеш, Господарю Рал?
— Там, откъдето дойдох. Кажи ми най-бързия начин!
— Последвай ни, Господарю Рал.
Ричард хукна след петте Морещици. Зад него се чуваше тропотът на много крака, сякаш цялата останала армия на Двореца го следваше. Дрънчаха оръжия и ризници. Покрай него бързо изчезваха колони, арки, стълбища, площадки, площади за отдавания. Прелитаха през коридори и слизаха по стълби. Ричард едва си поемаше дъх, когато близо час по-късно излезе през огромната порта между колоните и се озова на чист въздух. Войниците и Морещиците се изсипаха след него. Той продължи надолу, прескачайки по четири стъпала наведнъж.
Скарлет лежеше на една страна в снега. Лъскавите й червени люспи се повдигаха в такт с тежкото й дишане.
— Скарлет, ти си още жива! — Ричард я погали по муцуната. — Толкова се тревожех за теб.
— Ричард, както виждам, и този път си оцелял. Сигурно не е било чак толкова трудно, колкото си мислеше. — Тя се опита да му се усмихне по драконски. — Съжалявам, приятелю, но не мога да летя. Крилото ми е ранено. Опитах, но не се получава, не мога да се повдигна от земята.
Ричард видя сълзи в жълтото й око.
— Разбирам те, приятелко, ти ме доведе до тук. Спаси света на живите. Ти си героиня, много по-благородна от всички в неговата история. Дали ще се оправиш? Ще можеш ли да летиш отново?
Тя леко кимна.
— Пак ще летя. Но след не по-рано от месец. Ще трябва да се лекувам. Не е толкова страшно, колкото изглежда.
Ричард се обърна към войниците.
— Скарлет е моя приятелка. Тя спаси всички нас. Искам да й носите храна. И всичко, от каквото се нуждае, за да оздравее. Защитавайте я, както бихте защитавали мен.
Юмруците отново удариха сърцата. Ричард стисна ръката на генерал Тримак.
— Трябва ми кон, силен кон, веднага. Трябва да стигна до Ейдиндрил.
Генералът се обърна.
— Доведете веднага най-добрия кон. Също и карта на пътя до Ейдиндрил за Господаря Рал.
Няколко от мъжете се втурнаха да изпълняват нарежданията на генерала. Ричард се обърна към червения дракон.
— Толкова съжалявам, че страдаш, Скарлет.
— Раните ми не са толкова болезнени. Я виж какво има ей там, отзад. — Тя му посочи нещо с глава.
Той проследи движението й с поглед и с изненада установи, че в една извивка на опашката й се е сгушило яйце.
Голямото жълто око го погледна.
— Току-що родих. Затова съм толкова отпаднала. И без това трябва да остана на земята за известно време. — Тя обля яйцето с огън. След това нежно го погали с крило.
Ричард я наблюдаваше и си мислеше за красотата на живота, за това колко е щастлив, че той ще продължи за всички същества по земята.
Но в главата му непрекъснато изплуваше образът на падащата брадва. Не можеше да преодолее ужаса от тази картина. Ръцете му затрепериха. Може би точно в този момент… Почувства как се задушава.
Към него се приближиха тичешком няколко войници. Един от тях протегна карта и му показа с пръст.
— Тук, Господарю Рал, това е Ейдиндрил. Най-краткият път е оттук. Но ще ти трябват няколко седмици.
Ричард сгъна картата. Един войник дърпаше след себе си кон. Ричард взе раницата си, лъка и колчана от гърба на Скарлет. Генерал Тримак хвана юздите на мускулестия кон, докато Ричард бързо закачи нещата си на седлото.
— В раницата има храна. Кога ще се върнеш, Господарю Рал?
В главата на Ричард всичко беше като в мъгла. Единственото ясно нещо беше брадвата, проблясваща във въздуха. Той се метна на седлото.
— Не знам, когато мога. Продължавайте по същия начин, докато се върна. Продължавайте да охранявате Градината на живота. Не пускайте никого в нея.
— Щастливо завръщане, Господарю Рал. Нашите сърца са с теб!
Юмруците удариха сърцата. Ричард пришпори коня и препусна през широко отворената за него порта.
Шестдесет и девета глава
Ричард изруга, когато конят се отпусна мъртъв под него. Претърколи се в снега, изправи се и започна да събира нещата си от седлото на безжизненото животно. Заболя го — то беше дало всичко от себе си. Отдавна беше загубил сметка на конете, които издъхнаха под него. Някои просто спираха и отказваха да направят и една крачка повече. Други вървяха, докато паднат, а трети правеха всичко, което можеха, докато сърцата им се пръснеха. Ричард знаеше, че ги измъчва до смърт, но не можеше да си позволи да язди по-бавно. Когато поредният кон умираше, той вадеше от златните монети и купуваше друг. Самият той бе изтощен до смърт. Почти не ядеше и нямаше никакво време за сън. Но в планината нямаше как да намери кон и трябваше да продължи пеш.