— Тя се събуди — каза принц Харолд. — Пита за теб.
Калан най-после отмести очи от пламъците в камината. Хвърли хладен поглед на магьосника, седнал на дървена пейка до Ейди. Макар Зед да беше възвърнал паметта си, Ейди не успя. Тя все още мислеше, че е Елда и беше сляпа.
Калан прекоси трапезарията. Когато пристигнаха, странноприемницата беше празна, както и целият град, защото хората се страхуваха от нападение на Келтонските войски. Изоставеният град беше чудесно място за почивка в бягството им от Ейдиндрил. След двете седмици път всички имаха нужда от възстановяване и топлина.
Седмица след тръгването си от Ейдиндрил малката компания, състояща се от Зед, Ейди, Ахерн, Джебра, Чандален, Орск и Калан, беше пресрещната от отряд, воден от принц Харолд. Принцът и шепа от неговите войници бяха успели да се спасят от клането в Ейдиндрил и да се скрият. Когато Кралица Сирила бе изведена на ешафода, за да бъде обезглавена, принцът се бе врязал като светкавица сред тълпата, наблюдаваща кървавото представление, и бе измъкнал сестра си изпод брадвата на палача.
Четири дни след срещата с принц Харолд попаднаха на капитан Райан и неговите деветстотин оцелели войника. Младите мъже бяха избили до човек Императорския орден. Победата им бе струвала скъпо, но те бяха изпълнили мисията си.
Колкото и да се гордееше с тях, Калан не можеше да се зарадва истински. Макар да се опитваше да не издава чувствата си пред останалите.
След като изстиска кърпата в легена, тя седна на леглото на своята полусестра. От време на време Сирила идваше на себе си, но през по-голямата част от времето потъваше дълбоко в ужаса на преживяното преди време. И тогава не виждаше и не чуваше нищо около себе си. Не говореше. Просто стоеше и гледаше.
Калан с надежда видя сълзите в очите й, защото това означаваше, че сестра й е излязла от вцепенението си. В моментите на просветление единствено Калан можеше да разговаря с нея. Видеше ли мъж, Сирила или започваше да крещи неконтролируемо, или отново изпадаше във вцепенение.
Калан обърса челото й с влажната кърпа и усети ръката й върху своята.
— Калан, помисли ли за онова, което ти казах?
Калан я зави грижливо.
— Не искам да бъда Кралица на Галеа, Кралицата си ти, сестро.
— Моля те, Калан, нашият народ има нужда от водач. Аз вече не мога да го управлявам. — Тя стисна още по-силно ръката на Калан. По лицето й потекоха сълзи. — Калан, трябва да направиш това заради мен, заради тях!
Калан избърса сълзите от очите й.
— Сирила, нека да говорим за това, когато се оправиш.
Сирила притисна ръка в корема си.
— Сега не мога да управлявам.
— Сирила, разбирам те. Наистина. Макар те да не направиха с мен онова, което са направили с теб, аз също бях в онази дупка. Разбирам те. Но ти ще се оправиш. Обещавам ти.
— И ти ще станеш Кралица? На нашия народ?
— Ако се съглася, ще е само за кратко. Само докато отново си възвърнеш силите.
— Не…! — простена тя. Зарови лице в ръцете си и се затресе цялата. — Недей, моля те. Добри духове, помогнете ми. Не…!
Сирила отново потъна в бездната на своите кошмари. Тялото й се отпусна, погледът й угасна и се заби в тавана. Калан я целуна по бузата. Принц Харолд чакаше в тъмнината пред прага.
— Как е сестра ми?
— Страхувам се, че няма промяна. Но ще се борим, тя ще се оправи.
— Калан, трябва да направиш онова, за което те моли. Тя е Кралицата.
— Защо ти не станеш Крал? Много по-разумно е.
— Аз трябва да се боря за нашия народ, за всички хора от Средната земя. Нямам време. Аз съм войник и искам да служа на народа си така, както умея. Ти си Амнел, дъщеря на Крал Уиборн, ти трябва да бъдеш Кралица на Галеа.
Калан понечи да отметне дългата коса зад раменете си, но не я намери. Сети се, че тя отдавна не е там. Не можеше лесно да отвикне — та косата й бе с нея през целия й живот. Не можеше да приеме мисълта, че е отсечена до корен.
— Ще помисля — каза тя и отмина.
Отново седна пред камината и се загледа в пламъците — единствения източник на светлина в трапезарията. Гледаше ги и си мислеше за живите неща, които постепенно се превръщат в пепел. Всички я отбягваха, гледаха да я оставят сама.
След известно време усети, че Зед стои зад нея. Още не можеше да свикне да го гледа с тези изискани дрехи. Той й подаде една чаша.
— Защо не пийнеш малко чай.
Тя не отмести очите си от камината.
— Не, благодаря.