— Ричард, толкова съжалявам, че те накарах да сложиш яката около…
Той докосна с пръсти устните й.
— Имала си причина. Имах достатъчно време за размисъл и разбрах колко съм бил глупав и колко смелост си проявила ти. Само това е важното. Моята любов стана още по-силна, защото разбрах, че си се пожертвала, за да ме спасиш.
Тя поклати глава.
— О, Ричард, как се озова тук?
— Молих се на добрите духове и Дена дойде.
— И аз. Дена се пожертва заради теб. Отне силата на знака и така ти остана жив. Дена те върна обратно, а сега намери вечния покой.
— Знам — той погали късата й коса. — Какво се е случило с косата ти?
— Магьосникът я отсече.
— Магьосник. Тогава мисля, че един магьосник би могъл да я възстанови още сега.
Ричард си припомни как Зед веднъж накара брадата си да порасте. Щом Зед можеше да го прави, значи и той би могъл. Доближи ръце до главата й, с всяко движение косите й ставаха все по-дълги, силата в ръцете му идваше от центъра на спокойствието, скрит дълбоко в него. Косите й продължаваха да растат. Когато станаха същите, както преди, той спря.
Калан гледаше и не можеше да повярва.
— Ричард, как го направи?
— Не помниш ли, че притежавам дарбата?
Тя се усмихна, никой друг на света не се усмихваше така. Погали го по бузата.
— Съжалявам, Ричард, но не те харесвам с брада. Искам да си бъдеш както преди.
Той повдигна вежда.
— Така ли? Е, щом е така, тогава ще направим нещо и за мен.
Той отпусна ръце и отново потърси в себе си центъра на спокойствието. Калан ахна от изненада.
— Ричард, брадата ти я няма. Няма я! Изчезна! Как го правиш?
— Имам дарба за двете страни на магията.
Тя примигна от изненада.
— За Субстрактивната? Ричард, това истина ли е, или сънувам?
Вместо отговор той я целуна.
— Какво забравено чувство — каза задъхано.
— Ричард, страхувам се. Ти си при Сестрите. Никога повече няма да бъдем заедно. Не мога да дойда с теб, ако те отново…
— Не съм със Сестрите. В Ейдиндрил съм.
— В Ейдиндрил ли?
Той кимна.
— Напуснах Двореца на пророците. Сестра Вирна ми помогна. След това отидох в Д’Хара — Ричард й разказа всичко, което се беше случило от деня на тъжната раздяла.
Калан дълго слуша, а после се опита да събере безбройните събития в няколко думи. Ричард просто не можеше да повярва на разказа й.
— Толкова се гордея с теб. Ти наистина си Майката Изповедник. Ти си най-великата от всички Изповедници.
— Върни се пред голямата зала на Съвета и ще видиш портретите на великите Изповедници. Никога няма да стана като тях.
— В това, моя любов, искрено се съмнявам. — Той отново я целуна. Гореща чувствена целувка.
Тя го целуваше в отговор и не искаше нищо повече от живота, освен да чувства устните му върху своите и ръцете му около тялото си. Той продължи да я целува по бузите, по ушите, по врата. Тя само тихичко простенваше.
— Ричард, белегът, знакът на Мрачния Рал, наистина ли изчезна?
Той разтвори ризата си, за да й покаже. Ръцете й погалиха гърдите му.
— Истина е — прошепна тя.
С цялата си любов Калан нежно целуна гърдите му, погали го и отново целуна мястото, където преди беше белегът. След това се плъзна надолу към пъпа му.
— Не е честно — каза той, останал без дъх. — Искам да целувам по теб всичко, което ти целуваш по мен.
Калан го погледна в очите и започна да разкопчава ризата си.
— Договорихме се.
Тя събличаше дрехите му, докато той я обсипваше с влажни целувки по цялото тяло. С всяка следваща дишането й се учестяваше все повече.
— Калан — едва прошепна той и се дръпна малко назад. — Добрите духове може да ни гледат!
Тя го повали по гръб и го целуна.
— Ако наистина са добри духове, ще се обърнат с гръб.
Свят му се зави от топлината на тялото й. Усещането, че я докосва, го накара да стене от желание. Сиянието около тях запулсира в ритъма на дишането им. Сякаш бе продължение на собствените им тела.
Ричард се извъртя и се отпусна върху нея. Потъна в зелените й очи.
— Обичам те, Калан Амнел, сега и завинаги.
— И аз те обичам, мой Ричард.
Двамата впиха устни един в друг, той обви ръце около шията й, а тя го обгърна с крака.
В празнотата между световете, в мекото сияние на лишеното от време място те се сляха в едно.
Седемдесет и първа глава
Калан се върна в странноприемницата. Потъна в мрака в дъното на коридора, който водеше към трапезарията. Все още усещаше топлината, нежността, радостта и задоволството. Когато тръгна към трапезарията, стъпките й отекнаха бодро в цялата странноприемница.
Зед скочи на крака.