— Бих жертвал живота си за него!
— Мисля, че на първо време проявеното разбиране ще свърши по-добра работа. Ричард смята себе си за горски водач. Всъщност той по рождение, по кръв е водач, но не горски. Но не иска да го разбере. Не желае да има нищо общо с тези неща, но така или иначе, вече се е сблъскал с тях.
Най-после на устните на Тримак се появи усмивка.
— Не се тревожете! — Той спря и се обърна към магьосника. — Аз съм войник от армията на Д’Хара. Служа на Господаря Рал. Но Господарят Рал също трябва да ни служи. Аз съм стомана срещу стомана. Той трябва да е магия срещу магия. Без стоманата Господарят може и да оцелее, но без магията ние със сигурност няма. А сега бихте ли ми казал какво прави смехавецът тук, как е излязъл от отвъдния свят?
Зед въздъхна и след малко кимна с глава.
— Вашият предишен Господар Рал се занимаваше с опасна магия. С магия от отвъдния свят. Той разкъса воала между двата свята.
— Проклет глупак! Трябваше да се грижи за нас, а не да ни отваря пътя към света на вечния мрак. Някой трябваше да го убие.
— Този някой вече се появи и уби Мрачния Рал. Ричард!
Тримак изръмжа.
— Тогава значи Господарят Рал вече е започнал да ни служи.
— Преди няколко дни твоите думи щяха да прозвучат като предателство.
— Нима има по-голямо предателство от това да искаш да отведеш живите при мъртвите?
— Вчера щеше да си готов да убиеш Ричард, за да предпазиш Мрачния Рал от него.
— Вчера и Ричард щеше да е готов да ме убие, само и само да се добере до врага си. Но сега ние ще служим един на друг. Само луд може да обърне гръб на бъдещето.
Зед кимна и го удостои с малка, но сърдечна усмивка, знак на уважение. Но само след миг магьосникът присви очи и се наведе към събеседника си:
— Ако воалът е разкъсан, командире, и Пазителят се разхожда на свобода, всички ни ще сполети еднаква съдба. Не само Д’Хара, но и целият свят ще бъде унищожен. От пророчествата разбрах, че Ричард най-вероятно е единственият, който може да възстанови воала. Запомни това, нито един лош поглед не бива да го застига!
Очите на Тримак бяха леденостудени.
— Стомана срещу стомана! За да бъде той магия срещу магия!
— Добре. Значи правилно си ме разбрал.
Трета глава
Вървейки, Зед оглеждаше мъртвите и умиращите. При вида на толкова много болка сърцето му се късаше. Болка, причинена от едно-единствено същество от отвъдния свят. Ами ако се появят още?
— Командире, изпрати някой от хората си за лечители. Ранените са повече, отколкото мога да поема.
— Веднага, магьоснико Зорандер!
Зед кимна и се зае с ранените. Войниците се бяха разпръснали. Някои изнасяха трупове, много от които на техни другари. Други се опитваха да утешават ранените, докато им бъде оказана съответната помощ. Зед докосваше челата им, за да разбере какви са пораженията и да прецени кои рани се нуждаеха от уменията на лечител и кои изискваха по-сериозна помощ.
Докосна челото на един млад войник, който се мъчеше да си поеме въздух през клокочещата в гърлото му кръв. Онова, което усети, го накара да подскочи. Плъзна поглед надолу по тялото на момчето и видя огромна дупка, зееща в нагръдника му, от която стърчаха ребра. Зед едва се сдържа да не повърне. Тримак коленичи от другата страна на другаря си. Магьосникът стрелна с поглед командира, който кимна разбиращо. На войничето му оставаха не повече от няколко мига живот.
— Върви при другите — тихо му каза командирът, — аз ще остана с него.
Зед продължи нататък, а Тримак хвана ръката на младежа и започна да му разказва някакви успокоителни лъжи. Три жени с дълги кафяви поли с множество огромни джобове по тях пристигнаха тичешком. Строгите им лица дори не трепнаха при ужасната гледка. Без да губят нито минута, те започнаха да вадят от големите си джобове бинтове и билки, да превързват и зашиват рани, да дават лекарства. Повечето поражения не бяха сериозни и жените се справяха без особени затруднения. Зед помоли една от трите, която му се стори най-строга, да отиде да погледне Чейс, който все още седеше с отпусната върху гърдите глава на пейката, където го бе оставил магьосникът. Рейчъл се бе свила на земята пред него, притисната в крака му.
Зед и другите две лечителки сновяха между хората, помагаха, където това бе възможно, и отминаваха мълчаливо, където вече нищо не можеше да се направи. Една от лечителките го извика. Беше се навела над жена на средна възраст, която се опитваше да я отпрати при другите ранени.
— Моля ви — говореше ранената с тих глас, — помогнете на другите, аз съм добре, трябва само да си почина малко. Моля ви, вървете при другите!