— Кълна се да сторя това, което баща ми желае. Да подкрепям Ли Юан във всичко, каквото поиска — той се поклони ниско, след това се обърна към братята си: — В това се кълна като свещен дълг и вие, моите братя, сте ми свидетели.
Вей Фен се отпусна отново назад, отдъхна си и погледна лицата на тримата си синове.
— Вие сте добри мъже. Добри синове. Един баща не би могъл да си пожелае по-добри синове.
Като се наведе напред, Цен-ли целуна баща си по челото.
— Това не е въпрос на желание, татко. — Каза го меко и още веднъж се усмихна. — Просто е така.
Ли Юан седеше на бюрото под портрета на дядо си. Срещу него се пулеше лицето на Ву Ши, десет пъти по-голямо от истинското, втренчено в него от огромния екран на стената.
— Говориш, че идват неприятности, Юан, но за известно време нещата бяха спокойни. Долните нива не са били така спокойни от десет години.
— Може би, но долу става нещо, Ву Ши. Чувствам го. Седим върху буре с барут.
— И все повече барут от ден на ден, а? — изражението на Ву Ши помрачня. — Тогава може би е време, Юан. Време е да предприемем това, което вече сме решили.
Ли Юан постоя така за миг, после бавно кимна. Решението бе взето предния ден в Съвета, „новото начинание“ беше съгласувано между Седмината. Оставаше само да бъде сведено до знанието на представителите Отгоре.
Принципно пакетът от мерки беше напълно недвусмислен. Пет промени в Едикта за технологичен контрол — в специализираните области. Още по-стриктен мониторен контрол, промени в Хартата за личната свобода. Повече пари за медицинско осигуряване на долните нива и социални помощи. Намалени концесии за космическите пътувания. Възстановяване на Камарата на представителите във Ваймар. И в замяна Камарата ще създаде легална законова уредба за контрол на прираста на населението.
Ву Ши въздъхна дълбоко и подръпна сплетената си брада.
— Инстинктите ми крещят срещу това, да се дава на тези копелета каквото и да било. Но както ти правилно отбеляза, имаме проблем и той няма да се реши сам. Така че… — вдигна рамене, после вдигна и ръцете си, сякаш се предава.
— Тогава да действаме? Да ратифицираме документа?
Ву Ши кимна.
— Не виждам смисъл да изчакваме, Юан. Дори и братовчед ни Ван е съгласен. Поправките му в промените на Едикта наистина бяха съвсем смислени. Ясно е, че проблемът тревожи и него толкова, колкото тебе или мене.
— Може би… — Ли Юан се разсея за момент — с каменно лице, дълбоко замислен — но след това отново се обърна към огромния образ на Ву Ши, за да срещне бадемовите му, големи колкото чинии очи. — Трябваше да сме направили това преди шейсет години. Сега… е, може би сега е твърде късно. Може би ние само строим стени от пясък срещу прилива.
— Все пак трябва да опитаме, нали? В крайна сметка ние сме Седмината.
Ироничната нотка в гласа на Ву Ши не убягна на младия танг. Ли Юан се засмя, след това пак стана сериозен.
— Несигурни времена са тези, скъпи братовчеде. Но каквото и да става, помни, че разчитам на тебе като на мой приятел. Като на брат на баща ми.
Ву Ши се втренчи в него — изражението му не издаваше нищо — после кимна.
— Имаш подкрепата ми, Ли Юан, каквото и да предприемеш. И разбира се, ще бъда твой чичо във всички начинания — усмихна се и се отпусна. — Е, толкова по работа. Сега кажи как е детето ти? Как е Куей Джен?
Лицето на Ли Юан просветна.
— Той е… — поколеба се, търсеше точната дума, сетне се усмихна, без да намери нищо по-добро от онова, което му дойде наум в първия момент. — Той е красив, Ву Ши. Най-красивото нещо, което някога съм виждал.
Майкъл Левър стоеше на балкона и оглеждаше балната зала в резиденцията на баща си. Спомняше си за последния път, когато беше тук — преди петнайсет месеца, на големия Бал на благодарността, който баща му бе дал за Върховните. Външно нещата не изглеждаха много променени; колоните и балконите на голямата зала бяха украсени като преди с червени, бели и сини знаменца, а в далечния край на залата, до копието в пълен размер на античната Камбана на свободата, голям духов оркестър — музикантите бяха облечени в тъмносините военни униформи на революцията — свиреше военните мелодии на старата Американска империя — забранени мелодии, които говореха красноречиво за друга ера, в която американците управляваха своята земя и хан не представляваха опасност, затворени в своите граници. Като си спомняше това, беше лесно да повярва, че тази и онази отминала вечер бяха по някакъв начин свързани и че петнайсетте месеца, изтекли помежду им, бяха просто сън, мрачна илюзия. Но там нямаше връзка и тези дни, четиристотин шейсет и три, за да бъде точен — не бяха сън.