Отблъсна се от парапета; усещане за празнота, за умора, отиващо отвъд простото физическо изтощение го накара за момент да се почувства замаян. Имаше пукнатина. Докато преди гледаше на тези неща с привикнали очи и ги приемаше, сега ги виждаше ясно.
Бяха същите и все пак съвсем различни.
Като самия него. О, той знаеше как изглежда. Престоя така доста време по-рано този следобед, гледаше се в цял ръст в огледалото. Беше измършавял повече от когато и да било, беше по-одухотворен, наглед с лека меланхолия, каквато нямаше преди, но все пак изглеждаше същият човек като някога. Но той не беше същият човек.
В началото го бяха държали — както бяха държали всичките синове — в изолация. Не се беше уплашил, мълчаливо бе спотайвал своя гняв в душата си в очакване всеки момент да го освободят. И все пак, докато дните минаваха, а вест не идваше, беше открил, че настроението му се променя.
През първите няколко дена бе ръмжал на пазачите си и бе отказвал храната, която му носеха. После промени линията и прие по-цивилизован тон, изискваше твърдо, но любезно да се срещне с някой висшестоящ. Неочаквано молбата му бе удовлетворена.
Все още можеше да си спомни как се бе почувствал, коленичил пред човека в малката, ужасна килия. Дори мисълта за това го караше да изстине, ставаше неспокоен. До този момент не знаеше какво е страх, никога не бе свеждал глава пред друг човек. Но вече знаеше. И това знание го беше променило. Беше направило от него различен човек. Сега, като гледаше на нещата, виждаше не света, който той щеше да създаде и оформи, а света, поробен от властта и амбицията, света, подкопан от тъмните сили на господството и подчинението.
И гневът на баща му заради начина, по който Ву Ши се беше отнесъл към него, му бе изглеждал детински, почти смешен. Какво, в крайна сметка, беше очаквал той? Великодушие? Уважение? Не, защото отношенията между хората бяха пропукани, дълбоко пропукани — сякаш не можеха да съществуват без бруталните механизми на властта.
А сега и това. Това празненство по случай завръщането му вкъщи…
Потрепери, обърна се и се отправи надолу — знаеше, че няма избор; че тази вечер трябва да бъде посрещната и изпратена дори само заради баща му. Но пак не се чувстваше като на празник.
Твърде дълго бях сам със себе си — помисли с чувство на лека несигурност, докато шумът на тълпата се усилваше. — Трябва отново да уча всичко това.
На стълбищната площадка спря за малко и опита къса, извинителна усмивка, като съзнаваше колко е неподходяща, колко силно опъваше кожата на лицето му. После неохотно, като затворник, воден към мястото на наказанието си, продължи да слиза надолу към тълпата в залата.
Чарлз Левър гледаше сина си, широка усмивка разцепваше лицето му, после го придърпа към себе си и го хвана в мечешка прегръдка за дванайсети път тази вечер.
Всички около тях, притиснали ги отвсякъде — тълпа от приятели и роднини — се разсмяха доволно и вдигнаха чашите си за поздрав към двамата мъже, тост за тяхната необуздана радост.
— Ти казал ли си му вече, Чарлз? — провикна се един от тях.
— Не още — отвърна Левър и задържа главата на сина си между ръцете си, като го гледаше втренчено, сякаш не можеше да го види достатъчно ясно.
— Какво има? — попита Майкъл тихо.
— По-късно — отговори старецът, — имаме много време.
Много неща се бяха променили, но той познаваше този тон в гласа на баща си. Тази интонация използваше, когато искаше да избегне неудобен въпрос. Майкъл настоя меко, но упорито.
— Кажи ми, искам да знам.
Левър се засмя.
— Добре, исках да го запазя за известно време, но предполагам, че сега моментът е точно толкова добър, колкото и всеки друг — усмивката му пак се разтегна. — Говорих с Ед Джонстън за Луиза. Той обеща да задвижи нещата. Мислех, че можем да го огласим тази вечер — да направим двоен празник.
Майкъл почувства, че изстива. Луиза Джонстън… Сведе поглед, облиза устни и пак погледна баща си.
— Не — каза той меко, почти нечуто.
— Какво каза? — попита баща му, като се наведе по-близо.
— Казах „не“. Не искам това.
— Не? — старият Левър се засмя като на хубава шега. — По дяволите, Майкъл, не можеш да кажеш „не“. Ти си сгоден за това момиче от петнайсет години. Това, което остава за мен, е да ускоря сватбата.
Майкъл се огледа наоколо си, видя очакващите, развеселени лица, после пак погледна баща си. Чарлз Левър беше станал по-внушителен за тази една година. Главата му стоеше като изваяна на бичия му врат, ниската подстрижка на пепелявата му коса караше грубата мощ на чертите му да изпъква.