Беше като смърт. Смърт отвсякъде. И когато за кратко си позволи да се разсее, осъзна лъжата, която лежеше зад привидното им единство. Защото в този момент на замайване беше видял Голямото колело да се търкаля счупено, безцелно, като колело от каруца, понесло се надолу към пропастта.
Потръпна и за момент затвори очи — искаше всичко вече да е свършило; после погледна надолу и забеляза пръстта, която полепва по обувките му и цапа краищата на копринените му дрехи. Също като през един друг ден преди единадесет години, когато бяха положили брат му Хан Чин в гроба.
По-късно в носилката, на връщане към Чи Ниен Тиен, Залата на молитвите за добра реколта, премисли всичко, което се беше случило до този ден. Мислеше за Войната, която не беше война, за смъртта на баща си и за провала на брака със съпругата на брат му, Фей Йен. Всичко това беше оставило своите белези. И все пак беше преминал през него; беше прекосил цялата болка и страдание, за да достигне до тези спокойни височини, откъдето можеше да хвърли поглед назад. От висотата на удовлетворението.
Да. И това беше най-странното от всичко. Защото нямаше съмнение, как се е чувствал през последните няколко седмици. Детето му, съпругите му — това повече от всичко друго беше станало негова утеха, негова радост. Извън малкия кръг на неговото семейство се събираха градоносни облаци. Отново щеше да има война. Или по-лошо. И все пак беше щастлив. Когато седна там, дундуркайки Куей Джен на коляното си, докато го притискаше към рамото си, чувстваше меката топлина и чуваше мекия ритъм на неговото дишане близо до ухото си, всеки път усещаше как грижите му отлитат. Тогава чувстваше, че няма нищо друго освен него и детето — всичко останало сякаш е сън. И дори после, когато трябваше да излезе от вълшебния кръг и да срещне проблемите на своя свят, носеше тази топлина — тази светлина — вътре в себе си, като магия срещу тъмнината на света.
Носилката се люлееше леко, накланяше се бавно назад, докато носачите се изкачваха към широката бяла мраморна площадка, водеща към грамадната кула с трите балкона.
Щастлив. Да, сега беше щастлив. И все пак това не беше достатъчно.
Докато се изкачваше, оглеждаше наоколо си, вглеждаше се внимателно във всичко, което виждаше, сякаш за последен път ставаше свидетел на всичко това. Онази мисъл — онова последно странно и плашещо проблясване — го накара да погледне встрани, когато Ву Ши се приближи.
— Какво има, Юан? — тихо прошепна Ву Ши в ухото му.
Той се обърна с усмивка и хвана по-възрастния под ръка.
— Нищо, братовчеде. Просто мимолетна мисъл.
Ву Ши кимна с разбиране.
— Тогава ела. Хайде да направим нашите приношения.
Седмината застанаха в редица пред големия олтар. Държаха своите жертви пред себе си. Високо и чисто в тишината звънна камбана и после пеенето започна отново. Свещи трептяха сред сенките. Неоконфуцианските свещенослужители се приближиха, шафранените им роби шумоляха по каменния под; те взеха жертвените дарове от танговете и се върнаха, за да ги поставят на олтара пред статуята, висока три човешки боя.
Шан Ти, Великият праотец, гледаше надолу към своите седмина синове със слепи, безстрастни очи. Той беше ян, мъжкото начало, олицетворение на самото небе, великият управник на сезоните. Умилостивен от жертвоприношенията, щеше да осигури добра реколта; щеше да се грижи за чернокосите. Ако бъдеше пренебрегнат, щеше на свой ред да ги отхвърли. Щеше да им изпрати болести и опустошения. И смърт.
Или така беше казано. И така пееха свещенослужителите.
Застанал там, Ли Юан изведнъж осъзна огромния брой от царе и императори, който го предшестваше. Тази призрачна тълпа стоеше с него, в него пред олтара. Бяха ли се чувствали така, както се чувстваше сега? Или той беше сам в колебанията си дали има смисъл да се оставят хартиени дарове пред статуя с празен поглед.
Не за първи път си задаваше тези въпроси. Често в миналото беше поглеждал съвсем честно, за да прецени ритуалите и обичаите, които като танг беше задължен да спазва. Все пак тази сутрин ритуалът изглеждаше по-кух отпреди и действията му бяха чиста преструвка. И макар че си беше задавал подобни въпроси и преди, никога не беше изпитвал толкова дълбоко недоверие към собствените си слова и действия.