Какво в края на краищата означаваха те? Какво значеше всяко едно поотделно?
О, той можеше да види красотата в това. Можеше дори да почувства как някаква част от него се вълнува в отговор на могъщото усещане за традиция, на голямата тежест на годините, която носеха в себе си ритуалите. Но отвъд това — отвъд простото, почти естетическо вълнение — нямаше нищо. Съвсем нищо.
Гледаше как се извършва всичко, отдалечен от самия себе си, и се опитваше да проумее защо. Тези три неща — сгъстяващите се облаци на обстоятелствата, голямата, продължителна верига на традицията и светлото, макар и малко кръгче на собственото му, лично щастие — как можеха те да вървят заедно? Къде се срещаха и къде беше смисълът им?
Докато свещениците се кланяха и вървяха заднешком, той погледна от двете си страни, но по лицата на Ву Ши и на Цу Ма, на Ху Тун-по и Чи Хсин, на широкото като месечина лице на Ван Со-леян и на регента Вей Чан Ин нямаше нищо освен пълна увереност. Каквото и да си мислеха за това, то оставаше скрито зад маските на лицата им.
Слязоха по стълбите в мълчание — бавно, сега почти неофициално, тъй като ритуалът беше свършил — и се отправиха към голямата тента и закуската, сервирана от призрачните слуги на Вей Чан Ин. Под златния балдахин Ван Со-леян се приближи към Ли Юан и се обърна към него за първи път, откакто се бе родил синът му.
Стоеше срещу Ли Юан, усмихваше се видимо спокоен, държеше купичка с ча в ръката си.
— Е, братовчеде, как е детето?
Въпросът изглеждаше невинен — проява на любезност, която човек следва да очаква от свой другар танг — и все пак върху Ли Юан сякаш падна сянка. Той усети внезапно стягане в гърдите и кратко, но безсилно преживя мощен, всепомитащ страх за сина си. После това премина и той отново дойде на себе си. Насили се да се усмихне, наведе глава, оценил въпроса на своя братовчед.
— Куей Джен е добре. Той е силно и здраво дете. Небето ме благослови, Ван Со-леян.
Ван се усмихна. На лицето му нямаше и следа от корист.
— Радвам се за тебе, братовчеде. Човек трябва да има синове, нали?
Ли Юан се взря в отдалечаващия се танг на Африка, изненадан от почти замисления тон в гласа на Ван, опитваше се да забележи нещо по-определено в очите му, но там нямаше нищо. Ван кимна и си тръгна, задачата му беше изпълнена. И Ли Юан, загледан в гърба му, остана там озадачен за миг — онази малка, твърда жилка на страха се връщаше като камък вътре в плътта му.
Главната улица беше претъпкана. Трийсет, може би четирийсет хиляди души бяха събрани на широкия две ли площад, знаменца и ленти от яркочервена изкуствена коприна се вееха енергично над главите им. В северния край на улицата, пред камбанарията, беше издигнат специален подиум. Там тълпата беше най-гъста, удържана от двоен кордон стражи от сигурността в зелени униформи.
Камбаната от кулата удари за девети път, светлините избледняха, множеството се смълча. Миг по-късно, забулена в брилянтна лазерна бяла светлина, високата статуя на богинята се спусна бавно на пиедестала си.
Когато фигурата се настани там, се понесе силен шум на одобрение. Куан Ин, богинята на благодатта и плодородието, седеше в поза лотос като гигантски Буда и люлееше новородено бебе в ръцете си. На яркото бяло осветление лицето й изглеждаше нежно и сияещо от добродетел.
Миг на затишие, после сред силния гръм на бомбички и фишеци от всички страни, сред глъчка и дъжд от конфети тълпата започна да празнува. Болните и сакатите, задържани досега от множеството, отново подновиха своите усилия да се доберат до предната линия, за да получат благословията на богинята.
От един подиум наблизо, отделени от останалата тълпа с широк коридор от въоръжени гвардейци, сановниците наблюдаваха, въртяха се на столовете с високи облегалки, за да си приказват помежду си. Почетният гост — мъжът, който беше платил за гигантската статуя — беше дундест, оплешивяващ хун мао на име Мей Фен. Неговата компания „ЕдуКол“ се беше възползвала от лицензите на „ДженСин“ и след разработването на един от тези лицензи бе увеличила в значителна степен хранителната си продукция за Град Европа през последните дванайсет месеца може би с цели четири процента, едновременно печелейки одобрението и на танга, и на потребителите. След години на най-строго разпределяне на дажбите и нарастваща незадоволеност, компанията беше възстановила статуквото и осигурила нова стабилност на тези нива. Повечето от събраните на главната празнуваха щедростта на „ЕдуКол“, но това, което те не знаеха, беше точно колко беден откъм хранителност е новият продукт, както и на колко възлизат печалбите на компанията от новия соев заместител; засега новият начин на производство струваше само една шеста от стария, докато цената на продукта беше приблизително същата.