Цареше пълен хаос. От другия край на главната се раздаде стрелба и звук от малки експлозии, от падащ лед. И над всичко се носеше нескончаемият рев, повтарящ все едно и също — смърт, смърт, смърт.
Бяха трима, без да се брои собственикът на заведението. Бекер стоеше отзад в преградената стая и преглеждаше полиците с книги-касети втора ръка, които покриваха стените. Халер почиваше на близкото кресло, зяпнал в един екран над главата си, отпуснатата му ръка държеше туба протеинова паста с дъх на скариди.
С гръб към вратата, Леман говореше на собственика Пай Мей.
— Бъди спокоен — казваше той, — просто залягаш зад тезгяха, когато започне. И помни: никой няма да ти стори нищо — аз гарантирам.
Пай Мей, теснолик човек с остри черти, се поколеба. Киан А-йин си беше копеле, но кой го знае този какъв е? Защото ако албиносът се издъни, Киан можеше да си помисли, че той, Пай Мей, го е забъркал в това. Потрепери, после кимна неохотно. Нямаше изход.
И точно тогава парцаливата завеса се отмести и вътре влязоха двама. Единият беше висок, почти дебел, а другият — по-дребен, по-лек, но като цяло изглеждаше по-опасен. Голите му рамене бяха много мускулести, главата му — обръсната, а черепът му — изрисуван със сложна плетеница в червено и зелено — знак, че е боец. Бяха хора на Киан.
Дебелият спря и погледна към съдържателя. С кисел поглед, вперен в Пай Мей, той докосна ръката на чан ши.
— Разкарай ги. Искам да говоря с ши Пай насаме.
Малкият потупа Халер по рамото — знак да се маха и то бързо. Извинително усмихнат, Халер стана и тръгна. Бекер се обърна, видя какво става, набута припряно касетата на мястото й и заситни след Халер навън. Само Леман остана с гръб към новодошлите.
— Ти — дебелият се приближи зад него, — чупката оттука! Имам работа с ши Пай.
Леман се извърна и го погледна. На чан ши му беше по-лесно сега, понеже в помещението остана само Леман. Той се отпусна, огледа се и в този кратък миг вниманието му се разсея. Дебелият междувременно зяпаше любопитно Леман, сякаш го познаваше отнякъде. Но дори той в този момент беше неподготвен.
Леман го удари. С едно бързо движение ритна чан ши под брадата, после се извърна към дебелия. Паникьосан, лейтенантът на Киан измъкна пистолета от джоба си и направи опит да освободи предпазителя. Едва го беше насочил, когато Леман го изби от ръката му и му счупи китката с удар от горе на долу. Вторият му удар го просна на пода. Леман се изправи над него, гледаше го с вдигнат юмрук и чакаше дали онзи ще се опита да стане.
Халер и Бекер застанаха на вратата усмихнати. Вече бяха виждали как действа Леман. Бекер погледна към Пай Мей и се изхили. Собственикът беше пребледнял. Зяпаше Леман с пълно изумление.
— Аз си мислех, че вие тримата… — Пай Мей остави изречението недовършено.
Бекер пристъпи в помещението, коленичи до падналия чан ши и попипа с ръка пулса на врата му. Дребосъкът беше мъртъв.
— Срамота — каза Бекер с мрачен глас, — щеше ми се да му видя изражението, когато му прерязвам гърлото.
Халер, който се приближи до него, се изсмя, но Леман не се помръдна. Стоеше там, до своята хъркаща жертва, изправен, съвсем спокоен, изчакваше да се увери в резултата.
— Това е то, нали видя — Бекер се обърна към съдържателя и измъкна широк, остър като бръснач нож изпод туниката си. — Те никога не очакват неприятности от сам човек. Така разсъждават. И точно когато най-малко очакват неприятности, тогава са най-слаби. — Той се усмихна отново и хвърли поглед към Леман, сякаш искаше да каже: „Не е ли така, ши Леман?“, но Леман не му обърна внимание. Бекер пак погледна надолу, вдигна рамене и се хвана за работа. Заби ножа си в плътта на врата, кръвта започна да се стича по голия, непометен под.
На Пай Мей му стана лошо и извърна поглед.
Огледа се. Сега Леман се беше навел и говореше с дебелия. Човекът на Киан хъркаше и издаваше хрипливи звуци, сякаш трахеята му беше увредена, но слушаше много внимателно, докато албиносът му поръчваше какво да каже на шефа си. В един момент той се разсмя презрително и извърна глава, но Леман го сграбчи за брадата с дългата си бледа ръка и грубо обърна главата му към себе си, принуждавайки го да го гледа в лицето. Дебелият млъкна изведнъж, страхът в очите му се върна.
Бекер вече беше привършил. Уви главата в пешкир и я пусна в една чанта. Халер стоеше до вратата и го наблюдаваше, вниманието му беше насочено към екрана и онова, което говореха медиите за утрешната среща на Седмината и какво би могла да донесе тя на хората на Чун Куо.
— Големи неща стават там горе — каза той накрая и се обърна към Бекер, без да обръща внимание на басейна от кръв, оформил се под краката му. — Задават се големи промени.