Ли Юан присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Новата сила. Шен це на Кар…
Ли Юан сведе поглед, после се усмихна.
— Знаеш за това?
Цу Ма кимна.
— Проблемите на моя братовчед са и мои проблеми. Как бих могъл да му помогна, ако не знам какви са неговите нужди и неговите планове?
Ли Юан се обърна и се вгледа в по-възрастния мъж.
— Ами ти, Ву Ши?
Ву Ши вдигна рамене.
— Имаш специална сила, разбирам. Добре. Тогава я използвай. Направи така, както те съветва нашият добър братовчед Цу Ма. Играй двойна игра, купи си време. Защото това е, от което се нуждаем сега, а не друга война. Още не.
Цу Ма кимна.
— Ву Ши е прав, Юан. Ако сега започнеш война срещу братствата, ще изразходваме много сили. И кой ще спечели от това?
— Ван Со-леян.
— Точно така. Тъй че не се впускай в безсмислена война — Цу Ма се усмихна сурово. — О, ще дойде времето — и то не е далече — когато ние ще трябва да се заемем с хун мун. Но нека да спечелим това време, а? Да сме подготвени за предстоящото.
— Освен това — добави Ву Ши и си приближи към него, — вече имаме достатъчно проблеми, нали? Ю, младите синове… Защо да прибавяме още?
Ли Юан замълча за миг, успокои се, след това се протегна и хвана Ву Ши за ръката.
— Благодаря ти, братовчеде. И на тебе, Цу Ма. Но ние трябва да се връщаме, нали? Има още много за вършене. Впрочем докато гледах сокола, апетитът ми се възбуди за друг спорт.
Цу Ма го зяпна за момент, сетне се засмя.
— Засега, Юан, не те разбирам, но да го оставим така. Прав си, има много за вършене. И не на последно място, трябва да се срещаме по-често, нали? Само ние тримата.
— Така трябва, да — и Ву Ши кимна кратко и решително. — Ние трябва да бъдем като тримата „братя от прасковената градина“, нали?
Като гледаше двамата по-възрастни мъже, Ли Юан почувства, че тъмнината малко се поразсея. Така и щеше да бъде. Така трябваше да бъде отсега нататък. Тримата — помисли си той, за първи път понятието се появи в главата му и го усети странно успокояващо. — Да, ние ще бъдем Тримата.
Внезапно нещо изпърха във въздуха. Зад Ли Юан в далечния край на сечището соколът се вдигна, разперил криле, после кацна върху плячката си още веднъж, без да обръща внимание на примамката.
Глава 2
В света на нива̀та
Джелка се беше опънала на шезлонга и гледаше към светлите редици плочки, по които двете й приятелки от училище шумно разплискваха вода от басейна. До нея на стола лежеше компактен компютърен комуникатор с включен екран.
За миг продължи да гледа лудориите им, без да мисли, като се наслаждаваше на топлината по кожата си и на слабия аромат на жасмин и бор от близкия алпинеум. После леко потрепери и се върна към заниманието си.
Вчера беше последният ден в училище; краят на детството — дванайсет години приготовления за зрелостта. Пред нея лежеше изпитанието на абитуриентския бал, а отвъд него — остатъкът от живота — петдесет, шестдесет години може би, които трябваше да бъдат осмислени.
Но как? Извърна се, легна за малко по гръб, като си мислеше как се чувства самата тя на седемнайсет години, в тялото на млада жена с открито бъдеще пред себе си.
Изпъна крака, пръсти, стегна мускулите на стъпалата, прасците и бедрата си, сякаш загряваше за тренировка, после пак се отпусна. Дъщерята на маршала… така беше известна. Сякаш нямаше собствена самоличност.
Джелка тръсна глава раздразнена, след това пак се обърна по корем. Дъщерята на маршала… Ако беше негов син, бъдещето й щеше да бъде предначертано твърде отдавна. Военно училище, назначение и след това служба. Петдесет години служба: да избягва куршумите на убийците и да изпълнява заповеди; да разследва убийства и да задоволява прищевките на някой стар министър; да изравя финансови скандали от Първо ниво и да потушава бунтове под мрежата. Точно като баща си. А имаше и далеч по-лоши начини да си прекараш времето, но сега не беше така. Сега тя имаше думата за своето бъдеще. Ако беше син на маршала, никой нямаше да я попита.
Но това, че беше дъщеря, правеше нещата твърде различни. Ако не беше измяната на Ханс Еберт — предателството му спрямо танга и убийството на стария Еберт — сега тя щеше да се е омъжила, бъдещето й щеше да бъде установено, ясно определено. Без начин да се измъкне.
Потръпна, докато си припомняше своето отвращение от младия майор. Това беше нещо, което никога не бяха разбрали. Нещо, което, щом го споменеше, срещаше погледи на недоверие. Ханс Еберт… защо? Та той беше мечтата на всяка ученичка, нали? Принц сред мъжете. Засмя се кисело, припомнила си колко често бе чувала да го наричат така. Още повече, че като съпруга на наследника на най-богатата компания в Чун Куо я очакваше живот в леност, в неограничен лукс.