Леко се извъртя, погледна назад, зачуди се дали вече са разбрали, че я няма, после бързо продължи, изкачи се по широките, но малки стъпала към отворената врата. Вътре, в сенките непосредствено зад вратата, една двойка се бе облегнала на стената, целуваха се, нейната ръка беше на врата му, неговата — под кръста й. Джелка се поколеба, погледа ги за момент, след това се изнесе на пръсти и се отправи към първия етаж и малката стая в предната част на кулата, над часовника.
Затвори вратата след себе си, после прекоси стаята и седна на кафеза до прозореца с лакти, опрени о изкуствения камък на перваза, с поглед, отправен над езерото към претъпканата тераса. Отдалече приличаше на някаква лудост, на масов делириум. Сякаш изведнъж бяха прогледнали за празнотата на всичко това. Прогледнали и се извърнали настрани, за да се хвърлят в това безумие от безсмислени движения.
Отпусна брадичка върху ръцете си и въздъхна. Идването тук тази вечер беше грешка. Трябваше да се довери на инстинкта си и да си остане вкъщи. Но сега вече беше твърде късно.
Твърде късно? Твърде късно за какво!
Онзи тънък вътрешен глас — онази вечно неспокойна, постоянно питаща част от нея — я държеше на разстояние от всичко това; правеше я различна от останалите. В училище беше винаги нещо като аутсайдер — още от самото начало. Не че не я поглеждаха; просто никога не беше създавала онези близки връзки, от които другите момичета като че ли се нуждаеха. Някои се бяха опитвали — като Анна и И Пан-чу — но можеха да се приближат само донякъде, преди тя да ги накара да млъкнат.
— Заради нападението е — беше й казала веднъж Анна. — И е естествено да не вярваш на света след онова, което ти се случи.
Това може би беше донякъде вярно. Може би онзи опит я беше оформил. Но обяснението беше някак недостатъчно, защото тя винаги се беше чувствала така. Още от люлката. В нея винаги имаше незапълнено пространство. Празнота. Но тази вечер беше различно. Тази вечер острата интензивност на онова, което чувстваше, беше нова за нея.
Пак погледна към дансинга и не видя нито празненство, нито радостното разцъфване за нов живот, а механична оргия на полуотричане, на прераждане на мъртвилото. Всичко беше преструвка — грамадна преструвка. Тя започваше с огромния Град, където живееха, и се разпростираше като вирус, за да зарази всяка пора, всяка клетка на отделните им индивидуалности. И сега нямаше нищо. Нищо освен безсмислени действия и отчаяно запълване на времето. Доброволна забрава.
Извърна глава, погледът й се плъзна по познатия пейзаж на района на Колежа и възприе всичко изцяло. Изпълненото със звезди небе, луната, далечните планини — всичко беше фалшиво до последната си най-малка частичка. Полукръглият каменен мост, езерото, античната сграда. Всичко беше изкуствено — заместител на живота, като с магия измъкнато от нищото.
Твърде Късно.
Тя потръпна. Вярно беше. Никога не се беше чувствала толкова откъсната от всичко това. Никога — толкова сама.
Хваната съм в капан — помисли си тя. — В капана на света на нивата.
По стъпалата край дансинга настъпи движение. Млад кадет се беше изкачил до най-горното стъпало и сега стоеше там, оглеждаше се наоколо с чаша във всяка ръка.
Джелка потрепери и дръпна главата си назад, в сенките.
Той сведе поглед и забеляза празната чаша, после се обърна и се протегна да види къде е отишла тя. Тръгна напред, като изкачваше стъпалата внимателно, елегантно; движеше се сигурно и арогантно. Правото беше негово! Приближаваше се — по пътеката и по нежната извивка на моста. За момент постоя там, небрежно се огледа наоколо си, сякаш за да възприеме пейзажа, после продължи с поглед, вперен в наблюдателната кула, като че ли можеше да я види там, в сенките зад рамката на прозореца.
Тя се отдръпна назад, след това стана и се огледа. Нямаше начин да се измъкне. Горният етаж беше заключен. Пък и може би той щеше да си тръгне. Двойката…
Чу шумове отдолу — гневно ръмжене и после мърморене: „Извинете, аз…“, последвано от звука на обути в ботуши крака по стълбите.
Извърна се с лице към вратата и се загледа в нея, докато тя се отваряше бавно.