— А, ето къде си — меко каза той и й се усмихна. — Помислих си…
Подаде й чашата, очакваше да я поеме, но тя просто си стоеше там, взряна в него. Той се намръщи — не разбираше — след това се наведе внимателно, без изобщо да я изпуска от поглед, и остави чашите на пода.
Униформената му куртка сякаш пламтеше на светлината от прозореца. Силният му парфюм изпълни малкото помещение.
Той се поколеба, после се приближи.
— Трябваше да ми кажеш — нежно изрече той. — Мислех, че музиката ти харесва.
Сега тя можеше да усети дъха му на бузата си; можеше да помирише сладостта на виното. Като насън видя дясната му ръка да се вдига и нежно да натиска лявото й рамо, сякаш двамата щяха да танцуват.
— Недей…
— Само една целувка — прошепна той; устата му беше близо до ухото й. — Само една малка-мъничка целувчица…
Тя се отдръпна назад и отърси ръката му.
— Моля те…
Видя сянка по лицето му. Внезапен гняв, който веднага се смекчи.
— Една целувка — настояваше той. — Знаеш, че и ти би искала.
Тя се изсмя кисело.
— Сигурен си, така ли?
Той се засмя, несигурността в очите му бързо изчезна.
— Естествено. Точно затова сме тук, нали? Младите момичета обичат да ги целуват. Просто природа. А ти си много красива млада жена, Джелка Толонен. Наистина много красива.
Той посегна да я докосне отново, да повдигне брадичката й и да я целуне, но тя го отблъсна остро, като го удари с длан в гърдите.
— Не. Разбираш ли ме, лейтенанте? На другите „момичета“ може и да им харесва, но аз не искам да ме целуват. Просто искам да ме оставят на мира.
Той сведе поглед към мястото, където ръката й беше ударила гърдите му, после пак я погледна — сега беше ядосан.
— Не трябваше да правиш това.
Тя пак се изсмя. Кой беше той, че да й казва какво трябва или не трябва да прави? Изгледа го гневно, след това се опита да се промъкне покрай него и да слезе надолу, но той я хвана грубо за ръката и я дръпна към себе си.
— Ще ме целунеш, ясно?
Тя се втренчи в него и за кратък миг видя как стоят нещата. Ето го пак. Като в онзи момент, когато застана лице в лице с Ханс Еберт в машината — в деня, когато бяха официално сгодени. Да, и като в онзи миг, когато стената на тренировъчната зала бе взривена и нахлуха тримата убийци. За да я притежават или да я убият — изглежда за тях нямаше друг избор, за тези полухора. Като чистия ян, който представляваха, те трябваше или да доминират, или да разрушават.
Може би. Но тя нямаше да го приеме. Нямаше да го позволи.
Вдигна предизвикателно брадичка.
— Пиян ли сте, лейтенант Бахман, или просто сте настроен самоубийствено?
Дясната му ръка стискаше китката й. Той бавно увеличаваше натиска си, дърпаше я по-близо към себе си, очите му бяха впити в нейните през цялото време, усмивката му сега беше брутална, непрощаваща. Тя пристъпи бавно напред, притеглена към него, докато вече ги разделяше само една длан разстояние.
Лявата му ръка се протегна и хвана рамото й, пръстите му копаеха в плътта й, за да я задържат там.
— Целуни ме и ще ти счупя врата — предупреди тя; сега гласът й беше студен, опасен.
Той се разсмя.
— О, чувал съм слуховете, Джелка Толонен. Чувал съм как си се преборила на времето с убийците. Истинска тигрица, а? Истинска Му Лан. Но ти ще ме целунеш. И няма да ми счупиш врата.
На лицето му се изписа моментна мекота, моментно отпускане, а след това я дръпна свирепо към себе си, лицето му се притисна към нейното, устата му се отвори, за да намери нейната.
После той едва си пое дъх, преви се на две, изрева, когато коляното й силно удари стомаха му. Джелка се дръпна назад. Дишаше неравно, беше свела поглед към него, след това се обърна и забърза надолу по стъпалата, прескочи последните четири и безцеремонно профуча покрай двойката на входа.
— Хей…
Навън почти връхлетя върху приятелките си.
— Джелка… — Анна вдигна ръце и се взря в лицето й. — Какво има?
Тя изпъна рамене и поклати глава.
— Нищо… Наистина.
— Сигурна ли си? — И Пан-чу звучеше загрижено. — Изглеждаш ужасно. Лицето ти…
— Добре съм — отговори Джелка малко прибързано. После се поотпусна. — Вижте, наистина всичко е наред; Подредих нещата. Сега да се връщаме, а?
Иззад двете млади жени гледаха кавалерите им, несигурни дали лицата им трябва да изразяват именно веселие или загриженост.
— Къде е онова похотливо копеле Лотар? — извика единият от тях. — Не ми казвай, че си разкарала младия пръч!
— Стига! — остро изрече Анна и се обърна към тях. — Не виждате ли, че е станало нещо?
— Това си е шибаната истина!
Гласът дойде иззад тях. От наблюдателната кула. Бахман стоеше на вратата с ръка на стомаха, а лицето му беше разкривено от гняв.