Понякога, само понякога я вълнуваше суровата красота на всичко тук. Сякаш тук можеше да види същата онази строга хубост, каквато навремето е била Калевала — мястото, откъдето собственият й народ е дошъл преди две хиляди години. Земята на езерата и скалите…
Губернаторът се обърна към нея и нежно й стисна ръката.
— Съжалявам, че утре трябва да си тръгнеш, Джелка — той я гледаше тъжно, сякаш беше собствената му дъщеря. — Не мога да изразя колко ми беше приятно, че си тук. Защо не съм с двайсет години по-млад…
— И неженен — добави един от офицерите сред общия смях.
— И неженен — потвърди Рийд, а усмивката му се разшири. — Щях да намеря начин да те задържа тук.
— Ще си тръгна оттук с натежало сърце — съвсем честно си призна тя. — Нямах представа какво ще намеря, но сега ясно разбирам защо толкова хора остават. Мястото е прекрасно. Може би най-прекрасното в системата.
— Значи нямате нищо против опасностите? — попита един от офицерите с характерния за колониите леко бомбастичен акцент.
— Не — твърдо отговори тя. — Всъщност те са част от красотата, нали? Онова усещане за живот на ръба. Тези дрехи… — докосна нежно със свободната си ръка тежката, но гъвкава дреха и се усмихна. — Твърде много ми харесаха. Мисля да продължа да нося такива, когато се върна в Чун Куо. Кой знае, може да установя нова мода в топлолюбивия свят!
Всички се разсмяха, но бяха доволни. Много пъти по време на пътуванията й беше чувала какво мислят за „топлолюбивия свят“ на Чун Куо; и същевременно разбираше, че я смятаха за различна от останалите, които идваха с големите пътешественически кораби като „Меридиан“. Съвсем различна.
А тя и си беше различна. На земята, близо до слънцето се бе почувствала отрязана от другарите си, странница, винаги аутсайдер. Но тук се чувстваше в стихията си и откри, че тези големи, бавни, ужасно независими хора я привличат — инстинктивно я привличат.
Усмихна се, огледа добре оформените им лица наоколо. Специален вид хора се осмеляваха да дойдат и да заживеят тук, на два милиарда ли от слънцето. С особена психика. Невероятният студ, налягането, фактът, че всичко — храна, вода, въздух, всичко — трябва да бъде произведено — тези фактори бяха създали една нова раса. Или преоформили старата. Не беше сигурна кое от двете.
За момент сведе поглед, за да разгледа древния месингов планетариум. Четири малки планети обикаляха близо до Слънцето — Меркурий, Венера, Чун Куо и Марс. Зад тях, доста отдалечен, беше Юпитер и после, на същото разстояние — Сатурн, където се намираше тя сега.
Беше изминала дълъг път през тези последни петнайсет месеца. Беше десет пъти по-далече от слънцето в сравнение с мястото, откъдето бе тръгнала. Но баща й бе сгрешил. Не беше забравила Ким. Съвсем не. Всъщност колкото по-далеч отиваше, толкова повече мислеше за него; толкова повече се опитваше да види нещата през неговите очи и да мисли за тях, както би мислил той. Филмите, които снимаше, фактите, които отбелязваше в дневника си — всичко беше за него. И ако трябваше да минат шест години, преди да може да го види отново, тя пак щеше да го чака и да се готви, да се пази за него. Защото времето щеше да дойде. Със сигурност щеше да дойде.
Преди три дена беше пристигнало „писмото“ му. Първоначално тя го остави настрани, объркана от официалния вид на пакета — с печата на „СимФик“ на гърба. Петнайсет часа по-късно, след едно дълго и уморително пътуване по Големия склон, тя се върна към него и най-сетне го отвори.
За първи път чуваше нещо за него от деня, когато я бяха завлекли на борда на „Меридиан“ на космодрума в Нанкин. Но той като че ли не й пишеше за първи път. От онова, което четеше, ставаше ясно, че й е писал често. Тази мисъл я разгневи. Мисълта, че баща й пак се е месил, откъсвал я е от тези неща, опитвал се е да ръководи живота й по начина, по който той искаше.
Но сега тя знаеше. Каквото и да бе казал баща й, когато говориха за последен път, то беше лъжа. Ким не я беше забравил. Даже наопаки. И ако баща й си мислеше, че тя ще промени решението си, значи той просто не я разбираше. Във всеки случай не и по начина, по който я разбираше Ким.
Пак вдигна поглед и се усмихна на тази мисъл. Да, само той може би я разбираше — изцяло, инстинктивно — и й се доверяваше — по начина, по който тези хора тук се доверяваха един на друг. Пред лицето на всички.