Трябваше да чака шест години. Шест години, докато стане пълнолетна. Но тя щеше да изчака. А междувременно бавно щеше да се връща при него. Към голямото слънце на живота й.
Със съзнанието, че той ще я чака. Че ще е там, а тъмните му очи ще я търсят.
Повече от сто носилки изпълваха поляната пред имението на Левър. Носачите им се събираха тихо, чакаха, а слугите от дома минаваха между тях и им предлагаха купи с фиде и малки чашки с оризово вино.
Вътре в къщата поканените се бяха събрали в огромната библиотека и разговаряха шокирани. Едва предния ден в съвсем същата стая старият Левър ги бе събрал на среща за създаване на фонда, а енергичното му, открито поведение бе накарало повечето от тях да повярват, че той ще бъде там и след век и пак ще ги ръководи. Но сега той беше мъртъв и нищо нямаше да го върне. Не и в този кръг на съществуването.
Лежеше в огромен ковчег в единия край на стаята, сивата му коса беше старателно сресана назад, масивната му гръд не се надигаше под чисто бялата коприна. За първи път от много години изглеждаше спокоен. Вече не се стремеше към онова, което винаги го привличаше. Вече не се гневеше.
През последните четири часа постоянно пристигаха гости да отдадат последната си почит; идваха от всяка част на огромния Град. Последен, уморен от пътуването си от клиниката, се появи синът на Левър, Майкъл.
И за Майкъл новината се оказа силен шок. Като останалите и той бе мислил, че старият ще живее вечно. Час-два се позабавлява с мисълта да бойкотира погребението, да изиграе до горчивия край ролята си на отритнатия син, но се почувства зле. Защото истината беше, че той все още обичаше баща си. Новината за смъртта на стареца го бе разтърсила до дъно. Той остана вцепенен, а по-късно, насаме с Мери се бе сринал, бе плакал като дете, докато тя го прегръщаше. Сега, тържествен и важен, мина заедно с нея през вратата към последния дом на баща си; биопротезите правеха походката му несръчна, скована.
— Прислужник Дън — той поздрави „номер едно“ на баща си в огромното фоайе. — Много съжалявам, че трябва да се срещнем отново при такива обстоятелства.
Прислужникът сведе ниско глава, очевидно развълнуван, че Майкъл е дошъл.
— И аз, господарю Майкъл. Надявах се да ви поздравя с добре дошли при по-щастлив случай.
Майкъл се усмихна сковано и продължи, до него Мери мълчеше, сила и опора както винаги.
На вратата към библиотеката той се спря, обърна се да я погледне, изведнъж изплашен. В отговор тя се протегна, нежно стисна ръката му, окуражи го да се изправи с лице пред предстоящото.
Той си пое дълго, дълбоко дъх и тръгна. Слугите отвориха пред него огромните врати. Като го видя, тълпата вътре замлъкна; всички глави се извърнаха да видят как Майкъл прекосява стаята и се приближава към ковчега на баща си.
Свел поглед към стария, Майкъл усети прилив на болка и копнеж, толкова страшен, толкова силен, че заплашваше да го отнесе. Потръпна едва-едва, наведе ниско глава и се протегна да докосне и за кратко да задържи ръката на баща си.
Беше студена. Толкова студена и твърда.
Вдигна очи, потърси Мери, за миг отново станал малко момче, уплашено и объркано; после си пое отново дъх, огледа се, усмихна се благодарно на всички онези приятели на баща си, които бяха дошли да го изпратят в неговия последен ден на земята.
— Благодаря ви — каза съкрушено. — Благодаря на всички. Баща ми щеше да го оцени. А аз… аз съм силно покъртен от присъствието ви. Моят баща беше велик човек. Велик човек.
Мнозина сведоха погледи, развълнувани от кратката му реч, други се взираха в него открито, сякаш се чудеха каква играе; защо се прави сега на послушния син, след като преди бе отказал да изпълнява синовния си дълг.
Когато се отдръпна от ковчега, от всички страни се надигна лека глъчка. Още от тази сутрин се бе понесъл слухът, че Ву Ши ще назначи свой служител да отговаря за компанията, докато за „ИмВак“ се намери купувач. Предлагаха я и изцяло и като я разбият на съставните й части. Ако никой не я купеше цялата, мнозина се надяваха да се облагодетелстват от смъртта на стария Левър.
На вратата Майкъл за кратко се огледа, после се насили да продължи напред. Мери леко подтичваше, за да го настигне. Той спря отвън на поляната, сред носачите и бегачите, които се изправиха и се поклониха пред господаря си. Мери го притисна плътно към себе си, докато той хлипаше.
Накрая той се отдръпна от нея.
— Добре — рече меко. — Тук свършихме. Да си вървим.