— Питайте кучката какво й е станало, след като ме доведе дотук, а после ме изрита с коляно в шибания корем!
Джелка се обърна — студеният, твърд гняв я променяше. Ако оня кажеше още една дума…
— Някой трябва да й хвърли един шибан бой — това й трябва на скапаната малка пикла! Някой трябва да й набие в главата малко добри маниери…
— Лотар! — изсъска един от младите офицери. — Не забравяй коя е тая, по дяволите! Баща й…
— Да му го начукам на баща й! — озъби се Бахман и се отблъсна от вратата. — Не ми пука дали ще изтича и ще каже на баща си! Тези кучки правят все така, нали? Най-малкото проблемче и тичат да се скрият за полите на бащите си!
Ако думите му целяха да я провокират, като че ли нямаха никакъв ефект. Джелка стоеше странно спокойна, сякаш изведнъж от нея беше паднало тежко бреме.
— Лотар!
— Не се безпокойте — спокойно проговори тя, сякаш дистанцирана от думите. — Собствените си битки ги водя аз.
— Джелка, хайде, това е просто глупаво… — И Пан-чу я дърпаше за ръкава, но Джелка я отблъсна.
Сега стоеше полуприведена с лице към него, гледаше го как се приближава. Очевидно той вече не беше толкова сигурен. Засега нараненият гняв му стигаше, но изведнъж разумът му започна да щрака. Освен това на стълбите край дансинга се беше насъбрала малка тълпа. Нямаше да си струва да направи сцена…
— А, майната му… тя е просто момиченце.
Усмивката на Джелка беше като лед.
— Какво става, Лотар Бахман? Да не те е страх, че мога да те набия?
Очите му отново се изпълниха с гняв. Бавно, с треперещи пръсти разкопча куртката си и я хвърли настрани.
— Добре — каза той. — Вече имаше своя шанс.
— И защо, натруфена малка маймуна такава?
Забележката му убягна, но тонът, студен и подигравателен, имаше ефект. Нападна я отдолу, хвърли се напред с удар с крак, който, ако я беше достигнал, щеше да натроши най-долните й ребра. Но тя беше твърде бърза за него. Докато той падаше, тя се извърна, цялото й тяло описа арка и тя го ритна, сатенената й рокля се разпра, твърдият й крак размаза рамото му. Той извика, но тя още не беше свършила. Яростно риташе и удряше — ритник, удар, нов ритник…
— Джелка!
Отдръпна се назад, приведе се, свитите й ръце се протегнаха пред нея, сякаш да отблъснат нова атака, очите й проблясваха насам-натам.
— Богове… — обади се един от младите офицери с побледняло лице. — Тя го уби! Майната й, уби го!
Но Бахман не беше мъртъв. Още не. Четири счупени крайника и два размазани шийни прешлена не можеха да убият човек.
— Куан Ин! — Анна коленичи над младия мъж и оттам я погледна. — Какво направи, Джелка? В името на боговете, какво направи?
Нищо — помисли си тя, докато се изправяше бавно. — Нищо, което ти би разбрала.
Киан А-йин, босът на тон Ту Сун, се огледа наоколо си, после кимна, доволен, че всичко е наред. Главната му квартира се намираше на четири палуби над Мрежата, на ниво 50. Достойна за уважение височина за човек, който преди не много време не е притежавал нищо освен силата на ръцете си и ума, с който се е родил. Беше купил и преустроил едната страна на коридора, превръщайки го в апартамент, някои от стаите, който бяха свързани помежду си офиси, а останалите — доста по-голямата част — лични помещения. В средата се намираше дълга зала, сътворена от три жилищни помещения, където той провеждаше срещи и посрещаше гостите си.
Залата беше непривично луксозна за толкова ниско ниво. Подът беше покрит с килими, стенни драперии скриваха голотата на леда. Дълго канапе от изкуствена кожа заемаше цялата лява стена. Близо до него се намираше дълга маса, а срещу далечната стена — бар. За някой като Киан, роден в Долните нива, беше впечатляващо, но все пак под външния лукс се криеше изначална опърпаност. Килимът беше избелял и износен, кожата — прокъсана и излъскана на места; бутилките в остъклената предна част на бара бяха достатъчно истински, но киселото им съдържание беше дестилирано в лаборатории недалеч от мястото, където се намираха сега.
Киан А-йин, застанал на вратата, усети дълбоко задоволство от онова, което видя. По стените нямаше графити, подът беше чист. Миришеше на хубаво и в много отношения напомняше на онези образи Отгоре, които достигаха до долу с посредничеството на сапуните на „МедФак“. Както винаги, когато очакваше някой нов, той се надяваше на онзи първи израз на изненада по лицето му. Потри ръце, гърлено се разсмя и се обърна към лейтенанта си:
— Е, Сучек? Какво мислиш, че иска онова копеле?