— Ши Левър?
Обърнаха се. Беше Ейнсуърт, адвокатът на стария Левър.
Майкъл сведе поглед.
— Какво има? Нещо, което трябва да подпиша ли?
Ейнсуърт поклати глава, после подаде един лист на Майкъл.
Майкъл погледна. Оригиналът на обезнаследяващото завещание. Последната страница, подписана с гневни заврънкулки от баща му.
— Имам го — студено отговори Майкъл, изпъна гръб и подаде обратно документа на Ейнсуърт; в този миг приличаше на баща си.
— Не. Не ме разбрахте. Той го подписа, но никога не го регистрира. И на мене нямаше да позволи. Което означава, че всичко е ваше, Майкъл. „ИмВак“ и всичко останало. Ваше.
Майкъл Левър присви очи, втренчен в мъжа, сякаш го виждаше за първи път. После хвърли документа на земята, обърна се и тромаво се отдалечи, а Мери забърза подире му да го настигне, докато той си пробиваше път между редиците от носилки към транзитния асансьор.
Бележка на автора
Транскрипцията на стандартния мандарин с европейска азбука се постига за първи път през XVII в. от италианеца Матео Рици, създал и ръководил първата йезуитска мисия в Китай от 1583 до смъртта си през 1610 г. Оттогава са били правени няколко дузини опити да се редуцират оригиналните китайски звукове, представени от десетки хиляди отделни пиктограми, в ясно разбираема фонетика за използване от Запада. Дълго време обаче доминират три системи — онези, използвани от трите най-големи западни сили, борещи се през XIX в. за влияние в корумпираната и разпадаща се Китайска империя: Великобритания, Франция и Германия. Тези системи са „Уейд-Джайлс“ (във Великобритания и Америка; понякога известна като системата „Уейд“), „Л’екол франсе дьо л’екстрем ориент“ (във Франция) и „Лесинг“ (в Германия).
Но от 1958 г. самите китайци търсят начини да създадат една-единствена фонетична форма, основана на германската система, която наричат ханю пинджин фанган (Схема за китайска фонетична азбука), известна по-често като пинджин; пинджин се използва във всички чуждоезични книги, издадени в Китай от 1-ви януари 1979 г., както и се преподава в училище наред със стандартните китайски знакове. За това произведение обаче аз избрах да използвам по-старата и за моя разум далеч по-елегантна система за транскрипция „Уейд-Джайлс“ (в модифицирана форма). За вече привикналите към по-твърдите форми на пинджин като основно ръководство по транскрипция може да послужи изтънчения език на Едгар Сноу в „Другата страна на реката“ (Голанш, 1961).
Гласните в китайския са основно къси или средни, а не дълги и равни.
Надявам се ефектът от използването на системата „Уейд-Джайлс“ да е изобразяването на по-меката, по-поетична страна на оригиналния мандарин, който е увреден, по мое мнение, от модерния пинджин.
Тази употреба случайно съвпада с много от основните източници, налични на Запад: (планираните) шестнайсет тома от Денис Туичет и Майкъл Лау на „Кеймбриджска история на Китай“, огромната многотомна „Наука и цивилизация на Китай“ от Джоузеф Нийдъм, „Китай. Традиция и трансформация“ на Джон Феърбанк и Едуин Райшауър, „Имперското минало на Китай“ на Чарлз Хъкър, „История на китайската цивилизация“ от Жак Жерне, „Китай. Кратка културна история“ на С. П. Фицджералд, „Изкуството и архитектурата на Китай“ от Лоурънс Сикман и Уилям Соупър, класическите студии на Уилям Хинтън „Фаншен“ и „Шенфан“ и „Есетата за китайската цивилизация“ на Дърк Боди.
Споменатата в Пролога диаграма Луошу представлява квадрат с по три числа от всяка страна
492
357
816,
който се предполага да се е виждал на черупката на костенурка, появила се от река Луо някакви си две хиляди години преди Христа. Както може да се пресметне, всички числа в коя да е редица, колона или по диагонал дават сбор петнайсет. По време на династията Тян „магическите“ му свойства са пренесени в мюсюлманския свят, където са използвани — както и тук — като магия за лесно раждане.
Споменаването от страна на Ву Ши (в Глава 1) на „тримата братя от Прасковената градина“ е намек за класическия китайски роман Сан Куо Ян И на Ло Куан Чун („Романсът за трите кралства“), в който тримата велики герои Лю Пей, Чан Фей и Куан Ю се заклеват в братство помежду си.
Преводът на Тиен Вен (или „Небесни въпроси“) от Чу Юан е дело на Дейвид Хоукс, взет е от „Песните на юга. Антология на антични китайски поеми“, издадени от Пенгуин букс, Лондон, 1985 г.
Цитираното от Юка Толонен е песен от албума „Мамбертланд“ на финската група „Тасавалан президенти“, а текстът на песента „Последни квартири“ се препечатва с любезното разрешение на Сонет рекърдс.