Лейтенантът на Киан, Сучек, беше пълна противоположност на шефа си. Висок, почти приличен на паяк мъж с лице, като че ли създадено за траур: издължено и кокалесто, със замрежени сиви очи като очите на умряла риба и с устни, изрисувани сякаш с най-тънката игла като лека цепнатина. Не беше и многословен.
— Сделка. Може би партньорство.
— Партньорство… — Киан се засмя, но очите му останаха студени, пресмятащи. Заради Леман вече беше загубил четирима души, а сред останалите нарастваше усещането, че този новак притежава някаква сила. Рязко прекъсна смеха си и се извърна настрани със силно подсмърчане.
Беше се позабавлявал с мисълта да доведе Леман тук и да го убие. Това щеше да е най-простото, най-лесното. Но нещо го спря. Веднъж се бе провалил и освен това може би можеше да го използва. Да го направи лейтенант като Сучек. Тази идея привличаше Киан. С такъв човек в запас кой знаеше какво може да постигне? Дори можеше да притисне Ло Хан обратно на север и да се докопа до доходната търговия с наркотици, която се разпростираше от Мюнхен надолу. А кой знае какво би произлязло от това?
Киан вдигна отново очи, срещна погледа на Сучек, на пълното му лице се появи слаба усмивка.
— Добре. Уреди го. Да се срещнем с копелето.
Киан седеше на коженото канапе с чаша вино в лявата си ръка, когато влече Сучек.
— Тук е — изсмя се Сучек — странен звук, който дойде от невеселото му лице. — И е сам. Няма и следа от двамата му главорези.
Киан го осмисли, след което кимна.
— Добре. Въведи го. И гледай тук с нас да са трима-четирима от най-добрите ни хора. Не искам да поемам никакви рискове. Въоръжен ли е?
— Може би — отговори Сучек. — Каза, че ще убие първия, който се опита да му скочи.
Киан се засмя от неудобство. Махна с ръка на Сучек да се оттегли, изправи се тежко и отиде до бара. Пак си напълни чашата, прегледа още веднъж онова, което вече знаеше за Леман — търсеше нещо, на което да се опре. Странното беше, че Леман нямаше минало. До един момент никакъв го нямаше, но вече беше тук. Двамата му приятели, Халер и Бекер, принадлежаха към подземния свят на Мюнхен. Бяха работили за Ло Хан, преди да се присъединят към него. По някакъв начин Леман се бе наложил над тях и после без предупреждение бе нахлул в неговата, на Киан, територия. И това беше всичко. Общият сбор. Освен че Леман беше обучен. И, ако докладите бяха точни, тежковъоръжен. С оръжие, каквото използва сигурността.
Да не би да беше шпионин? Таен агент на сигурността? Тази възможност бе накарала Киан да я провери по своите канали, едно просто „не“ му беше струвало скъпо. Но още преди да се беше потвърдило, той го бе изключил. Защо сигурността щеше да се занимава с такива като него? Тя имаше да лови по-големи риби. Пък и той си плащаше — а и си седеше в мрака — за да ги държи настрана.
Какъвто и да беше, Леман не пасваше. А Киан искаше да има някакъв вид мир по тези палуби и нива, които триадата Куей Чуан му позволяваше да контролира, и искаше оня да пасне. Щеше да е най-добре да се договорят, но ако не сключеха сделка, той щеше да опита отново. И отново, докато Леман се превърнеше в труп.
Това му беше в главата, когато се обърна с лице към вратата.
Там стоеше Сучек — едната му тънка кокалеста ръка в джоба; беше обърнал гръб на Киан — и гледаше към коридора. През друга врата — зад Киан и вдясно от него влязоха трима от най-добрите му хора. Убийци. Подходящите хора зад гърба ти в ситуация като тази.
Киан отпи от виното, после кимна на себе си — знаеше, че ще изиграе играта. Докато наблюдаваше, Сучек бавно се промъкна в стаята и застана отстрани. Пистолетът му ясно се очертаваше под тънкия плат на панталоните, ръката му се приближаваше. Киан му се усмихна, сякаш казваше: „Остави това на мен“, след което направи крачка напред.
В този момент в стаята влезе Леман.
Внезапно, осезаемо напрежението в стаята се увеличи. Две неща изведнъж станаха очевидни. Леман беше висок, дори по-висок от дългия Сучек. И беше албинос. Кожата и косата му бяха мъртвешки бели — бледност, подсилена от белотата на простата му туника без ръкави и плътно прилепналите му панталони. Дори оръжието, което държеше небрежно в лявата си ръка с цев, насочена към пода, беше боядисано в бяло. Бяло… цветът на смъртта.
Киан чу как мъжете зад него рязко си поеха дъх. Мускулчето на дясната му буза играеше, но той го овладя, бавно вдигна ръка за добре дошъл и срещна очите на албиноса. Усмихна се, излъчваше увереност, но вътре в стомаха си усети нещо, което не бе усещал от години. Страх. Очевиден, оголен страх.
В началото Леман остави Киан А-ййн да води целия разговор — знаеше, че неговото присъствие тук, мълчаливо сред тях, с голямата пушка, почиваща в ръката му, е достатъчно красноречиво. Веднага беше разбрал как стоят нещата — видя къде е истинската сила — и се бе усмихнал зад тържествената маска на лицето си.