— Мога да те използвам — казваше Киан за трети път. — С мен можеш да стигнеш далече. Ще те възнаградя добре. Ще се грижа за тебе.
Киан беше едър човек, с широки рамене и доста мускулест, но някои от мускулите му бяха твърде затлъстели и имаше видими знаци, че пуска шкембе. Киан ставаше мързелив, отдаваше се на желанията си. Като повечето босове на тон по долните нива той беше привикнал към малките луксове, които го заобикаляха. При издигането си нагоре се беше откъснал от непосредствеността на Долните нива; беше забравил какво му бе донесло властта. Сучек, заместникът му, беше истинската власт тук. Никой не го разбираше, но и това време щеше да дойде, когато Сучек го предизвикаше за контрола над територията. Все още не беше необходимо той, Леман, да ускорява тази битка.
Позволи на очите си да поблуждаят за момент, без да позволи на лицето му да се появи и най-малък знак за неодобрение на тази безвкусица, на рязката грозота на стаята. Това беше най-лошото, което усещаше понякога: не клаустрофобичното вътре на всичко тук, нито пренаселената мизерия на живота по Долните нива, а грозотата, несмекченото отсъствие на всичко, което доставяше удоволствие на очите. И още повече му липсваха планините, студената, остра свежест на въздуха. Липсваше му чистотата на снега.
— Добре — думите му бяха толкова внезапни, толкова извън контекста, че лицето на Киан се набърчи неразбиращо.
— Казах „добре“ — повтори той и натика оръжието в кобура от подсилена мрежа в колана на панталоните си. — Ще ти стана лейтенант. Равен на Сучек — и той посочи високия, кокалест мъж, без да го поглежда. — Двамата ми души… те все още продължават да работят с мене, нали?
Можа да види, че това не се хареса на Киан. Означаваше раздвоена лоялност. За момент Киан се поколеба, после кимна и протегна ръка, за да затвърди споразумението. Ръката му беше голяма, силна, но топла и прекалено пълна. Имаше пръстени на три от пръстите. Обратно, ръката на Леман беше като стомана — неподвижна и студена.
— И още едно нещо — за неудоволствие на Киан Леман неестествено удължи ръкостискането, сякаш беше забравил. — Твоят човек, Киан Е-су.
Киан сведе поглед към ръката си, след това вдигна очи обратно към Леман.
— Какво за него?
— Отърви се от него.
— Защо?
— Защото той ме предупреди. Продаде ми информация за тебе.
Лицето на Киан се раздвижи и издаде не просто изненада, а шок. Киан Е-су му беше племенник. Син на сестра му. За момент не каза нищо. А после запита:
— Защо ми го казваш?
— Защото той е слаб. Корумпиран. Ще те продаде на всекиго на същата цена — Леман се поколеба, след което продължи: — И защото сега аз съм твой човек, нали?
Задържа ръката на Киан още малко и после, сякаш се беше уморил от играта, я пусна. Но Киан едва го забеляза. Вече свободен, той се извърна и сигнализира на един от своите хора:
— Доведи Е-су. Не му казвай нищо. Просто го доведи.
— Джелка? Ти ли си?
Джелка се обърна и се отправи обратно по неосветения коридор към кабинета на баща си.
— Да, татко?
Маршалът седеше зад голямото си дъбово бюро с купчина документи от едната му страна, с отворена пред него папка, ръцете му — едната от плът, другата — от позлатен метал — почиваха върху страницата. Изглеждаше уморен, но напоследък винаги беше уморен; поне усмивката му бе широка както винаги.
— Как мина?
Тя се поколеба. Той щеше да разбере. Със сигурност щеше да разбере. Но не сега. Не и преди тя да има време да обмисли нещата.
— Не знам… — тя сви рамене и леко въздъхна. — Наистина не е за мене. Аз…
Той меко се засмя.
— Не е необходимо да ми го казваш, любов моя. Познавам това чувство твърде добре. Преди си мислех, че е заради мене, но сега знам по-добре. Ние, Толонен, не сме купонджии. Предците ни са създадени от по-строг материал, а? Целият този северен лед — част от него трябва да е преминала в кръвта ни!
Смехът му беше топъл, чудесен и за момент тя просто остана там, греейки се на него. Но на сутринта той щеше да бъде различен — когато научеше какво е сторила. Така че може би беше най-добре…
Тя се приближи, докато се изправи пред баща си, гледаше го през бюрото, навела поглед към него.
— Аз… сторих нещо тази вечер, татко. Аз… нараних един мъж.
— Наранила си един мъж? — той се намръщи, опитваше се да разбере, после късо се изсмя. — Какво? Искаш да кажеш, че си му разбила сърцето?