Син… Разтърси глава и се намръщи. Трябва да чувствам нещо повече от това — помисли си, — би трябвало да се радвам. Би трябвало да се смея, защото веригата е подновена. Семейството — подсилено. Но нямаше нищо такова — само празно пространство там, където би трябвало да бъде чувството.
Отсреща пристъпи една от сестрите, застана на балкона на родилната стая и го забеляза. Той вдигна поглед навреме, за да я види как се обръща забързано и влиза обратно вътре; чу как ги предупреждава и внезапно последвалата тишина, почти веднага разкъсана от силния детски плач. Задържа се там още миг, после тръгна бавно, със странно натежало сърце, напълно неподготвено за това, което го очакваше.
Миен Шан лежеше там — малка фигура в грамадното легло на баба му — същото легло, където баща му, Ли Шай Тун, е дошъл на бял свят. Беше се разположила върху възглавниците, с тъмна коса, опъната назад над изпотеното й чело. Като го видя, се усмихна широко, повдигна малкия вързоп в ръцете си и го поднесе към него.
— Вашият син, чие хсия.
Той взе детето от нея, обгърна го внимателно — съзнаваше, че всички в стаята го гледат. С една ръка дръпна одеялцето и погледна към детето. Тъмна коса полягаше на изящното му бледо чело, влажна и лъскава под светлината. Очите му бяха затворени, тънките му устни правеха грозни, неопитни движения, докато пищеше непрестанно, а крехката му ръчица с малка длан несигурно махаше във въздуха. То се бореше срещу него, докато той го държеше, сякаш чувстваше затруднението му. Въпреки това той се засмя, почувствал колко малко, колко леко е детето. Толкова крехко и все пак толкова значително. Неговият син. Засмя се още веднъж и усети как настроението в стаята се промени, напрежението спадна.
Погледна към Миен Шан и се усмихна.
— Добре. Добре се справи, любов моя — хвърли поглед наоколо, видя как другите му съпруги, Лай Ши и Фу Ти Чан, се изчервиха от обръщението към Миен Шан и почувства неочаквана топлина. Те бяха добри, нежни жени. Нан Хо беше избирал добре заради него.
Седна на леглото до Миен Шан и обърна лицето си към нея, като държеше детето с една ръка. Зад нея, на стената над леглото, висеше копие от диаграмата Луошу — „вълшебните числа“, които се използваха като магия за лесно раждане. В друг случай гледката на подобни суеверни глупости би го ядосала. Но сега не беше моментът да се гневи.
— Тежко ли беше? — попита и нежно повдигна брадичката й с пръст, за да го погледне. Тя се поколеба, после кимна леко, спомен за болката премина в очите й.
Той си пое дълбоко въздух и се опита да си го представи, след това на свой ред кимна, а очите и устните му полека се усмихнаха.
— Признателен съм ти, сладка съпруго. И ти благодаря — и за моя син, и за мен самия.
За миг се вгледа в нея, в чертите му имаше необикновена нежност и като се поклони леко, наведе се напред и целуна влагата по челото й.
Извърна се към останалите в стаята. Освен съпругите му, сестрите и лекарите, присъстваха и някои от министрите — свидетели на раждането. Ли Юан се изправи и все още с детето на ръце пристъпи към тях.
— Ще съобщите, че Фамилиите имат нов наследник. Куей Джен, първи син на Ли Юан, бе роден тази сутрин от съпругата му Миен Шан в добро здраве, без физически недостатъци.
Кимна енергично, хвана по-здраво детето и видя как всички те се усмихнаха на това.
— Силно дете. Като дядо си.
Чу се одобрителен шепот, закимаха глави. Тогава Ли Юан свали ръка в знак, че ги освобождава, и с уважителни поклони всички излязоха, за да оставят Ли Юан насаме с Миен Шан и детето. В ръцете му бебето се бе успокоило и вече не плачеше. Сега то го погледна с отворени очи. Големи тъмни очи, прогледнали след тайнството на раждането. И като сведе внимателно лицето си, той целуна челце, нос и брадичка с нежност, която изненада и него самия.
— Куей Джен — каза и се усмихна меко на детето, — добре дошъл, сине. Нека светът бъде добър с теб.
Вдигна поглед и видя Миен Шан, която го гледаше, а по бузите й се търкаляха сълзи.
Стаята беше тъмна, непроветрена. Старият човек в леглото се закашля със суха, остра кашлица и шумно си пое въздух.
— Дръпни завесите, Чан Ин. Искам да видя всички ви.
Най-големият син отиде до отсрещния край на стаята и дръпна тежките копринени завеси. Ярка светлина нахлу в стаята — бяла ивица през сянката.
— Още — каза старецът и се надигна от възглавниците, — отворете и вратите. Тук е като в сауна.
Чан Ин се поколеба и погледна към лекарите, но те просто вдигнаха рамене. Като дръпна напълно завесите и бутна докрай вратите от бронз и стъкло, които извеждаха на балкона, застана там, почувствал свежестта на бриза върху лицето и ръцете си и се загледа през градините към планините в далечината. След миг се обърна с лице към баща си.