Аз излязох от водата и легнах върху твърде познатата пластмасова трева. Може да съм задрямал, но всъщност се намирах в онова особено вцепенено състояние, когато е трудно да се каже, че сънят и будността са две отделни неща. Когато чух гласа, си помислих, че може би още спя.
Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?
Последва някакво бръщолевене. После отново: Чуваш ли ме? Това е временна връзка. Центровете в човешкия мозък са твърде сложни. Имам ли връзка?
— Имам ли връзка? — попитах аз.
Размазаното ми отражение се полюляваше върху тъмната вода в краката ми, разклащано от случайни островърхи вълнички. Аз погледнах надолу към себе си.
— Това аз ли съм?
Не, не си ти.
— Всичко това съм аз — казах и разтърсих глава, за да се освободя от странния глас, все едно че имах пясък в ухото си.
Връзката е установена, каза гласът. Връзката е установена. Чуй ме: ние имаме предложение за теб. Една сделка, много добра сделка.
Реших да си поиграя малко с халюцинацията.
— Предложение?
Ние ще ти дадем нещо, а в замяна ти ще направиш нещо за нас. Ще бъде като разменна търговия. Мисли като за размяна. Ние ще изпълним своето обещание.
— Кои сте вие?
Не мога да ти отговоря. На този етап това не е правилният въпрос.
Останах ужасно впечатлен от странния отговор и по някакъв начин той изглежда ме събуди. Разтърках лице и се почесах по сърбящото ме теме.
— Не разбирам.
Знам, че мислиш това за халюцинация, но не е така, каза гласът. Това беше още един мъчен въпрос. Щеше ли една истинска халюцинация да се държи по този начин? Съзнанието, че халюцинираш, не е ли признак на адекватна реакция? Това породи в мен недоумение.
— Какво става? — попитах аз. — Объркан съм.
Ще ти кажа. Чуй нашето предложение.
— Какво е вашето предложение?
В далечината, на отсрещния бряг на изкуственото езеро видях жълтеещата се масивна фигура на надзирателката, която вървеше по торфа. Ръцете й се люлееха в ритъм, като контрапункт на широките й крачки. Едрата й глава почти се изви, за да ме погледне. Навярно гласът ми се носеше над неподвижните води. Но това не беше нещо необичайно — аз често бръщолевех сам. Тя изчезна зад наподобяващия гръб на костенурка хълм.
Ние ще те освободим от този затвор, каза гласът. Тези думи ме накараха да се усъмня в реалността на случващото се с нова ожесточеност. Те съответстваха прекалено добре на силния копнеж на сърцето ми. Но в такъв случай, съобразих аз, лесно може да се каже, че така би изглеждал и един мой сън.
— Свобода? — поех си дъх аз, сякаш думата бе забранена или свещена.
Ние ще те освободим от този затвор, повтори гласът в главата ми.
— Но как? От този затвор не може да се избяга. Отвсякъде е обграден с огън и лава. Намира се на много светлинни години от най-близкия свят.
Ние ще го направим, настоя гласът. Ако се съгласиш с нашето предложение. Ще те отведем оттук, ще ти дадем богатство и информация. Ще пътуваш надалеч и ще си построиш космически кораб такъв, какъвто сам пожелаеш. Първо ще свършиш за нас една работа, а след това ще можеш да изживееш остатъка от живота си по какъвто начин си избереш.
Това беше прекалено много, за да се преглътне.
— Кои сте вие? — настоях аз.
Но той само повтори това, което беше казал преди: Не мога да отговоря на въпроса ти. Това не е правилният въпрос на този етап.
— Но как се свързвате с мен?
Отворихме канал за връзка с теб. Както сигурно разбираш, той не се поддържа лесно, като се има предвид къде си. Няма гаранция, че ще можем да го поддържаме още дълго. Съгласи се с нашето предложение: обещай, че ще свършиш това нещо за нас и ние ще те измъкнем от затвора. Навън връзката ще бъде далеч по-лесна.
Аз се изправих, чувствайки внезапно оживление.
— И каква е тази „работа“, която искате да свърша за вас?
След като излезеш оттук, ще отпътуваш за един свят. Това е далечен свят в покрайнините на пространството на т’Т. Ще унищожиш човешкото население на този свят.