Попитах ИИ-то.
— Знаеш ли кой ме нае?
То не отговори, така че аз продължих да питам.
— Знаеш, нали? Ти знаеш.
Разбира се, че знам, отговори то. Неговият странен тройно-звучащ глас прозвуча почти сърдито.
— Кой? — поисках да знам аз. И когато то не отговори, аз започнах да крещя въпроса на висок глас:
— Кой? Кой?
Успокой се!, развълнува се ИИ-то. Да не искаш да привлечеш вниманието им? Те ще разберат, че нещо не е наред и ще те възпрат, ще ти попречат да излезеш навън. Това ли искаш?
Спрях да крещя, но усетих странната налудничава енергия, която ме обземаше от време на време, така че се засилих с неравномерни крачки нагоре по малкия хълм, спуснах се надолу по другата му страна и прескочих потока с един-единствен скок.
Успокой се!, извика ИИ-то. Стой мирен! Да не си луд?
— Кой? — попитах аз по-тихо, като се задъхвах от тичането.
Не мога да ти кажа.
Това ме спря. За момент застанах приведен напред, с превит гръб и изпънати ръце, поставил длан на всяко коляно. Без дотТек ми беше нужно много повече време да се възстановя след физическото усилие.
— Какво?
Не мога да ти кажа! Стига! Успокой се!
— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да ми кажеш?
То не отговори, така че аз повторих въпроса.
— Ти знаеш кой ме е наел, нали?
Разбира се.
— Но няма да ми кажеш?
Не.
— Предполагам — казах аз, като се отпуснах на земята и си поех дъх, — че те, моите работодатели, са те програмирали. Програмирали са те като код и по някакъв начин са те прехвърлили вътре в затвора.
Да.
— И искат да останат в тайна. Програмирали са те и за това.
Нещо такова.
— Знаеш ли защо искат да се направи онова нещо?
Тишина.
— ИИ — казах аз. Сега бях седнал и обгръщах с ръце бедрата и прасците си. Те бяха притиснати към тялото ми, подобно на сгъваем стол.
— ИИ, това, за което съм нает, е нещо много голямо. Да убиеш цял един свят! Това е много голямо престъпление. Аз не мога да си представя защо някой ще го иска. Ти знаеш ли защо?
Ти задаваш, каза ИИ-то в главата ми, погрешен въпрос.
— Но ти знаеш защо? — сега аз говорех наум.
Знам.
Тишина.
— И, — попитах аз, сякаш въпросът току-що се беше породил в мен, — и знаеш ли защо аз? Защо избраха мен да направя това нещо?
Ти знаеш отговора на този въпрос.
Това си беше самата истина. Във всички светове на т’Т, в утопичните територии и цивилизации на високоскоростното пространство вероятно нямаше друг индивид като мен. В моя затвор аз бях сам — уникален криминален урод, една статистическа странност. т’Т се славеше с това, че бяха редуцирали онзи недостатък в статистиката, който отразява малкия процент убийци сред населението и на практика го бяха свели до нула.
Трябва да правиш точно каквото ти казвам, каза ИИ-то. Аз отвърнах мълчешком: Да, да.
Имаше ли глас в главата ми, скъпи камъко? Или си представях цялото това нещо?
Би било най-добре, каза ИИ-то, ако ми позволиш да порасна в твоя мозък, за да мога да се свържа с онези части от мозъчната кора, които управляват двигателните ти рефлекси. Така аз ще мога да влияя директно върху твоите движения и да те направя по-сръчен.
— Наистина ли се нуждаеш от позволението ми? — попитах аз. — Как бих могъл да те спра, ако решиш да го направиш, с него или без него?
При тези думи то, изглежда, се разстрои. Просто се държах учтиво.
Настъпи нощ. Аз се мотаех край водата и наблюдавах как моята тъмничарка и червеният й любовник танцуват заедно, огрени от звездите. Ивици бледа светлина проблясваха върху тъмните води на езерото. Аз се криех зад най-близките дървета и надничах иззад стволовете им, като че ли бяха колони, а аз — участник в някаква пиеса. Тъмничарката и нейният другар спряха, за да си откъснат плодове и седнаха, за да ги изядат, като потопиха краката си до колене във водата. Накъсаният им разговор, още по-неясен поради разстоянието, достигаше до мен като жужене. Не чувах какво си говореха.