Сега стигаме до най-фундаменталното заключение, до най-разтърсващото философско прозрение, понеже от всичко това следва, че именно нашето наблюдение — нашата способност на разумни същества да наблюдаваме — е това, което определя Вселената такава, каквато е.
Кърт Солдан, Кванти: есета върху квантовата физика
Затворът
1-ви ден
Камъко,
Според лекарката писането на писма до естествени предмети или природни явления може да ми помогне да постигна някакво помирение с това лошо нещо, с тази болест, с тази болестна възбуда (възбуда ли?, по-скоро низбуда). Всъщност нейната идея веднага събуди в мен определени подозрения. Тук май става дума за емпатия! Емпатия, точно така, нали? От мен се очаква да предположа, че тя — имам предвид моята лекарка — подслушва нашия разговор. Иначе за какво ще си правя труда да го съчинявам? Аз наистина имам да кажа нещо важно относно природата на Вселената, но това ще стане, когато му дойде времето. По-нататък, малко по-нататък. Да общувам с нея посредством камък, ще рече да използвам езика на камъка, нали? Не мислиш ли и ти така? Ама ти слушаш ли ме? Хей! Хей!
Не чува.
Аз съм лош човек, направил съм някои лоши работи. Предварително моля за твоето извинение, камъко, че ще ти говоря за тези неща. (Тази учтивост харесва ли ти? Ти си древен предмет, а аз разполагам с цял склад от древни културни навици, които мога да използвам, когато съм в настроение.) Аз съм едно лошо същество. Още мисля за себе си като за мъж, въпреки че биологичните свидетелства в полза на този факт са съвсем недостатъчни. Когато нанотехнологията напусна тялото ми, биологичните характеристики на естествения ми пол се появиха отново. В действителност на мен ми харесваше да бъда мъж. Бях такъв толкова дълго време, че придобих умствения навик да се наричам мъж, както и да се мисля за такъв на дълбоко ниво. И досега продължавам да мисля по този начин, въпреки че мъжките ми гениталии отдавна се свиха и изсъхнаха като сушени плодове и по-точно като гроздови зърна, които се превърнаха в стафиди и продължиха да се свиват, докато изчезнаха напълно. Цялото място ме сърбеше и аз не можех да спра да се чешам. Ти, камъко, не знаеш какво значи да те сърби. Ето че приличаш малко на другите хора, понеже това е нещо, от което нанотехнологията ги предпазва. Странно нещо е да те сърби. То е мъчение и удоволствие едновременно. Чешех на голо цялото си тяло. Чешех новата си генитална гладкост толкова силно, че тя отвори устни. Така че сигурно аз съм тя. Обаче, щом като не съм такъв в главата, значи по някакъв начин това нещо не е достигнало до главата ми. Нито пък са ми пораснали гърди. Но може и да е заради това, че не се храня. Когато пристигнах в затвора, в първия затвор, не бях на себе си. Опитах се да се уморя от глад, но нанотехнологията ме опази жив. Не съм сигурен как точно. Сигурно е събирала хранителни вещества оттук-оттам и ги вкарвала през кожата ми, докато спя на земята. Не знам. Нанотехнологията или дотТек е удивително умно нещо. Говоря сериозно. Борил съм се с нея, когато съм убивал хора, понеже тя е създадена да ги пази. Познавах врага си тогава, а сега го познавам по-добре от всякога. Чуй разказа ми, скъпи камъко, и ти също ще го опознаеш.
Ще говоря по същество. Трябва да ти разкажа една история — моята история — за едно ужасно престъпление. Може би най-лошото престъпление, извършвано някога, убийство (което е най-лошото от всички престъпления), но убийство от такъв мащаб, че едва ли можеш да си го представиш.
Ще започна от самото начало: аз бях в затвора. И сега съм в затвора, но онова беше преди. Тогава бях в затвора поради други причини. И тогава нямах теб, мой скъпи камъко. В онзи, другия затвор имаше други камъни, но никой от тях не ми беше толкова близък, колкото си ти сега за мен. Това кара ли те да се чувстваш специален? Ти наистина си специален. А кара ли те да се чувстваш обичан?