… оставяме повърхността на пяната да се втвърди малко по обичайния начин…, чу се странният тройнозвучащ глас на ИИ-то, което сякаш се намираше по средата на някаква работа и не искаше да бъде разсейвано.
Така че аз продължавах да си вися там. Лишен от зрение, слух и обоняние, аз чувствах отчетливата липса на всякакви сетивни усещания, с изключение на еднообразния натиск на пяната върху голото си тяло и сивия й вкус, докато тя се втвърдяваше в тръбичка в устата ми. В това състояние започнах малко да се успокоявам.
… говоря на машината в отвора на звездата, отново достигна до мен гласът на ИИ-то. Това е проста машина, компактно построена, но не с латерална програма. Аз само… Аз само…
Накланяне.
… ето че тръгваме…
Почувствах, че се издигам нагоре. И се издигнах.
Какво ставаше ли? Скъпи камъко, ако само можеше да почувстваш моята възбуда. Целият ужас, който изпитвах допреди няколко мига, се трансформира по един алхимичен начин в неподправен и възторжен трепет. Моето ИИ беше убедило машината да отвори прохода и беше вмъкнало вътре въжето, за да ме изтегли нагоре в електромагнитния канал. След това, с една магнитна перисталтика, аз бях придвижен по протежението на този канал и изхвърлен навън от затвора, в тялото на самата звезда.
Точно тогава, естествено, аз не знаех нищо за тези неща, с изключение на момента, когато навлязох в плазмата на звездата. Знаех го, само защото ИИ-то ми го каза. Това ще ни отведе в самата звезда.
— Нищо не усещам, — казах аз. — Имам предвид, не усещам топлината.
Пяната е проектирана да бъде великолепен изолатор, каза ИИ-то. Няма да усетиш кой знае какво. Но, вярвай ми, там навън е доста горещо. Милиони градуси.
Бях обвит единствено от тъмнина, хлад и течението, което ме отнасяше, докато на сантиметри от кожата ми температурата беше достатъчно висока, за да ме изпари. Мисълта за това породи в гърдите ми особено сладостно усещане. Въпреки явната опасност, аз се чувствах сигурен като дете в утробата.
3-ти ден
Скъпи камъко,
Когато си бил обвит в пяна, времето се изчислява трудно. Лишени от входяща информация, сетивата отначало се фиксират върху всяко възможно нещо — барабанните удари на сърцето, най-слабото движение на кръвта под кожата, след което започват да отслабват и да се изключват.
Аз се носех. Сигурен съм, че заспах.
Но тогава нещата се объркаха. Ама че самодоволство! Започна да ми става горещо и това много ме разтревожи. Предполагаше се, че пяната щеше ме пази.
Естествено температурният градиент беше екстремен. Изолацията на пяната е достатъчно добра, за да предпази човешкото тяло от невъобразимия студ на междузвездния вакуум, но студът е едно нещо, а топлината — друго. Освен това космическите пътешественици обикновено имат и вътрешна защита, пълно оборудване от нанотехнологични машини, вещи в опазването на човешкото тяло. Аз, обаче, я нямах.
— Топло ми е — измърморих аз, доколкото беше възможно да говоря с уста, натъпкана с пяна и въздух, който влизаше и излизаше от дробовете ми по тръба, без моя контрол. Но изопаченото звучене на думата беше без значение: ИИ-то можеше да прочете директно в мозъка ми какво се опитвах да кажа.
Знам, отговори ИИ-то. Не смяташ ли, че и аз го чувствам? Аз също съм с теб.
То звучеше ядосано, което ме изненада. Започнах да се чудя дали перспективата за смърт и унищожение плашеше и него така, както плашеше мен. В края на краищата, едно ИИ е повече от обикновен линеарен процесор. То оперира посредством също толкова сложен модел невронна система, какъвто е човешкият мозък, при това с много повече възможни връзки. Ние привикваме с нашите машини, скъпи камъко и забравяме, че някои от тях са нещо повече от машини: ИИ-тата, самата дотТек — например тя може да разрешава проблеми, има и адаптивни функции. Може би наномашините също са живи, също са разумни и също толкова се тревожат от перспективата за собствената си смърт, колкото всяко едно човешко същество.
Но сега нямаше дотТек машини, които да бъдат изложени на разрушение в случай, че пяната поддадеше и топлината навън ме погълнеше. Бях съвсем сам. Само аз и ИИ-то.
— Уплашено ли си? — смотолевих аз, с натъпкана и скована уста.
Всяко разумно същество, обяви гласът на ИИ-то, усеща известна тревога пред перспективата да престане да съществува. Това прозвуча твърде надуто. Освен това едва ли имаше за цел да ми вдъхне увереност.