Тогава неочаквано усетих рязко отклонение от курса и внезапно раздрусване в корема и в костите. Изведнъж всичко се смъкна в краката ми, кръвта напусна мозъка ми толкова бързо, че сигурно съм изгубил съзнание. Когато дойдох на себе си, аз все още се намирах в мощната тяга на ускорението.
Бях достигнал повърхността и бях изстрелян от дъгообразното слънчево изригване като куршум от пистолет. Не знам точно каква скорост достигнах или на какво притегляне бях подложен (при това в тяло без дотТек, което трудно можеше да се справи с огромното натоварване), но знаех, че усещам въздействието на непреодолима сила и, че това продължи много дълго време.
Все пак накрая всичко започна да се уталожва. Чувството, че съм мощно издърпан от самия себе си през петите, намаля и напълно изчезна. Предположих, че съм навън. Свободен! В кръвта ми се заблъскаха хормони и аз изпитах огромно въодушевление. ИИ?, извиках аз наум. ИИ?
Намусено: Да?
— Излязохме ли от звездата?
Както изглежда, да.
Ако устата ми не беше пълна с пяна, щях да изкрещя от радост. Свободен! Изригването ме беше изхвърлило навън от малката звезда.
Къде се намирах? Изобщо не можех да разбера. Всичко, което знаех е, че бях увит в пашкула междузвездна пяна, но без приспособленията на Жип-раницата за свръхсветлинно ускорение аз просто щях да се нося в Космоса със субсветлинна скорост. Не знаех нито в каква посока, нито какво щеше да се случи по-нататък. Ще бъдеш прибран, само това ми беше казало ИИ-то. Но сега имаше по-належащи проблеми. Погрешното изчисление означаваше, че в момента вътрешността на пяната беше прекалено гореща. Аз се чувствах много зле, зле до самите си кости. Очните ми ябълки бяха горещи и имах чувството че пихтията в тях се втечнява и сварява зениците и ирисите. Езикът ми май се беше надул. Когато го притисках към небцето, чувствах папилите върху него като горещи мехурчета.
С други думи, аз умирах. От време на време моето ИИ се обаждаше, за да ме направи още по-нещастен. Ако не ни приберат скоро, казваше то, ние ще умрем.
— Ще умра, — повтарях мислено аз. И после: — Кой ще ни прибере?
Някой, отговори ИИ-то.
— Не ми играй пак същите игрички! — казах аз. Или се опитах да кажа, не знам. Имах чувството, че дори мозъкът ми се поти. Продължавах да губя нишката на това, което ми се казваше. Ти какво чувстваш, скъпи камъко, когато си нагрят? Сигурно можеш да понесеш топлината, както и студа. Но има ли някакъв праг, отвъд който ти също започваш да се разпадаш, да се топиш в лава, когато да чувстваш онова огромно страдание дълбоко в твоето същество. Ето по този начин се чувствах аз.
Един индивид на име Агиф. Корабът му е някъде наоколо. Той трябва да ни намери.
Трябва да съм припаднал. Всъщност най-вероятно беше да съм припадал и свестявал много пъти. Трудно беше да се определи с точност в лишената от сетивни възприятия среда на пяната.
Това продължи още. И още, и още.
Бях прекалено изтощен, за да забележа промяната. Бях намерен, прибран, качен на кораб. Усетих внезапното придърпване на гравитацията. Първото нещо, което си спомням, беше струята прекрасен хладен въздух, която след отмиването на пяната докосна лицето ми като студена вода. Аз изплюх запушалката от пяна в устата си и треперещ, поех в дробовете си глътки от този необикновено студен въздух.
Просеката
1-ви ден
Скъпи камъко,
Намирах се на борда на най-особената конструкция, най-странния космически кораб, който бях виждал някога. Изминаха няколко часа, докато се възстановя дотолкова, че да отбележа този факт. След половин ден обаче, аз бях в състояние, облягайки се на ръката на моя избавител, да се разходя из въпросното нещо. Начупени коридори, криви пътеки с остри завои, кънтящи като подземни кухини стаи, низходяща поредица от мънички, свързани помежду си камери. Огромният тромав космически кораб на Агиф.
Бях убеден, че ме преследват. Непрекъснато прехвърлях в ума си вероятната последователност на събитията в затвора. Кога щяха да забележат липсата ми — след няколко часа, след дни или след седмици? Седмици не изглеждаше вероятно, а часове си беше лош късмет, но според мен и това бе напълно възможно. Докато бях в затвора, тъмничарката никога не ми обръщаше много внимание, но сега несъмнено щеше да забележи, че липсвам. Тя се държеше така, сякаш се интересуваше само от себе си, сякаш бе единственото същество във Вселената, но в действителност непрекъснато ме наблюдаваше.