Последва ново накланяне и корабът явно ме изхлузи от хангара в черния космос. След това остана единствено усещането, че се рея в безтегловното пространство, усещане, което е толкова мирно и успокояващо, че забравяш, че си жив. Аз профучавах през пространството при невъзможни скорости, по-бързо от всеки природен обект. Обаче всичко, което усещах, беше едно меко, изолирано, плаващо небитие.
Дъжд
1-ви ден
Скъпи камъко,
Дъжд. През цялото време, докато бях на Дъжд, аз бях нервен — някъде три или четири седмици. През цялото време спях лошо. Исках да си тръгна оттам, веднага щом пристигнах. ИИ-то ме смъмри и ми каза да не бъда толкова глупав. Нищо не можело да бъде по-подозрително, изтъкна то, от това някой да пристигне и да си тръгне веднага. Точно това бил начинът, по който не се осъществяват космическите пътувания в т’Т: да се подложиш на физическото неудобство и даже опасност да пътуваш в Космоса, както и на преодоляваната с дни скованост, само за да се върнеш обратно в пяната и да отпрашиш за някъде другаде. Човек трябва да е луд, за да направи това. Не, всички пътешественици прекарваха месец или два, като разпускаха, почиваха си, посещаваха интересните места на планетата, на която бяха пристигнали. Въпреки че крайната им дестинация можеше да е някое друго място, те обикновено прекарваха известно време на междинните спирки. Опознаваха планетата, срещаха нови хора. Някои пътешественици дори прекарваха година или повече на нея, а тези, които бързаха поради неотложна причина, най-малко десет дни.
Но ние определено не желаем, каза ИИ-то, да оставим у хората впечатление, че ти бързаш, не и когато звездата-затвор е толкова близо, а „полицейското“ издирване ще започне всеки момент. Затова остани тук, смесѝ се с тълпата и не бий на очи. Остани един месец, увещаваше ме ИИ-то. Остани повече. Изчакай шумотевицата да поутихне.
Но въпреки че осъзнавах мъдростта на тези думи, аз бях прекалено… уплашен, май това е подходящата дума. Вече не притежавах дотТек, която да намали извънредно силния хормонален поток и да балансира моя адреналин. Вместо това, многобройни пияни и остри като шипове хормони циркулираха в кръвта ми. Без нанотехнологичното коригиране на моите емоции, аз живеех в постоянен страх. Потях се без причина. Не ми беше прекалено горещо, но въпреки това се потях. Сърцето ми загуби нормалния си ритъм. То се премяташе, пъплеше, галопираше, думтеше. Не можех да заспя за по-дълго време. Непрекъснато се будех, тревожен от странни сънища (въпреки че странните сънища не са новост за мен), но те бяха нещо повече от сънища — параноични изкривявания в ума и стомаха ми — че затворът се намира точно зад мен, че те протягат ръце, за да ме хванат и да ме завлекат през Космоса и през портала обратно в него. Понякога се събуждах, дращейки по чаршафите, а леглото ми беше толкова напоено с пот, че се чудех дали не съм се изпуснал през нощта.
— Трябва да тръгна — мърморех си аз. — Трябва да тръгна още сега.
Не, виеше ИИ-то. Не! Не! Не още!
Но тъжната истина беше, че ИИ-то бе в значителна степен повредено. Пътуването със свръхсветлинна скорост поврежда невронните мрежи на ИИ-тата. Линеарните процесори с лекота понасят трилионите квантови сътресения, а органичното съзнание, макар и пораздрусано, се възстановява бързо. Но процесори с невронни мрежи се увреждат трайно и се фрактализират. Те загубват своята кохерентност. Всъщност аз бях учуден от факта, че моето ИИ издържа толкова време — осемдесет и четири светлинни години, като по-голямата част от разстоянието беше измината с високи скорости. Колкото по-голяма е свръхсветлинната скорост, толкова повече се уврежда ИИ-то. Не очаквах моето да издържи дълго (скъпи камъко, аз едва не казах „да живее“, но всъщност то никога не е било наистина „живо“), нито пък съм очаквал да издържи през целия път до Ну Фалоу, но се надявах да поддържа приемлива изправност поне на Дъжд. Надявах се, че ще е в състояние да ме съветва. То се опитваше да го прави, но ставаше все по-неразбираемо. По отношение на този единствен пункт — че не трябва да напускам планетата прекалено скоро — то беше достатъчно категорично. Но иначе говореше несвързано и ставаше все по-изкуфяло.