Всъщност цялата работа ме постави в много особено положение. Аз извърших престъплението, така че аз бях престъпникът. Но аз действах от името на някой човек или някой народ, при това без да знам кой. Още в самото начало обаче, реших да разбера кой ме беше упълномощил по такъв потаен начин да направя това ужасно нещо. Аз извършвах престъплението, но също така възнамерявах да го разплета. Бях едновременно убиец и детектив.
Любопитно.
Още преди да избягам от онзи първи затвор, аз недоумявах и се тревожех за главната причина. Опитвах се да отгатна кой би поискал едно толкова ужасно нещо. Да се унищожи цял един свят? Защо да се прави това? Кой би имал полза? И защо те наемаха мен да го извърша? Защо си създаваха всички главоболия, за да ми помогнат да избягам от затвор, от който не беше възможно да се избяга? Защо не наеха някой друг? Защо самите те не извършеха престъплението?
Истина е, че в просторите на т’Т, широки и дълбоки много хиляди светлинни години, в конфедерацията от светове, в която израснах, престъплението е толкова рядко срещано нещо, че с него се занимават само най-тясно специализираните учени. Аз бях човешко същество, което се среща веднъж на трилиони, една изключително рядка аномалия, при това в толкова чист вид, че пораждаше едновременно ужас и възхищение. Напълно възможно беше те, които и да бяха те, да не бяха намерили друг толкова престъпен гражданин във всичките петдесетина свята на т’Т, поради което бяха избрали мен за тази задача. Но извън пространството на т’Т съществуваха Палметто — племена от междузвездни бродници из дълбоките извивки на субсветлинното пространство? В техните светове имаше достатъчно пирати и убийци, които биха предоставили прототипи за поне хиляда т’Т романа. А в непосредствена близост до т’Т се намираше варварският свят на Уиа. Ако историите бяха верни, в онова пространство имаше цели фамилии от войни, които на драго сърце биха унищожили целокупни населения, при това за по-малко възнаграждение, от онова, което предложиха на мен.
Но предложението беше направено не на тях, а на мен. И човекът, който го прие, бях аз.
2-ри ден
Скъпи камъко,
Сега ще ти разкажа за моята екзекуция. Какво помня ли? Помня, че бях нервен. Но това се подразбира и без да го казвам. Спомням си също, че всичко, за което трябва да ти разкажа в тези писма, започна след това. Как се случи ли? Сега ще ти разкажа как се случи.
Това е форма на умиране. Ти си камък и аз не очаквам да го разбереш, понеже след като не си раждан, няма да умреш. Или не е така? Сега аз те вдигам и усещам елипсата, която образуваш в дланта ми. То е като да държиш студена гърда. После сключвам пръсти около теб и това прилича повече на стискането на майчиния показалец, когато човек е само виненочервено бебе с кожа, намачкана като дълго носена дреха от червена коприна. Това стискане е толкова приятно. Сега, ако можех да те хвърля извън затвора в самото слънце, ти щеше да се разпаднеш — това ще бъде ли смърт от твоя гледна точка? Или ако предприема едно по-реалистично хвърляне от този бряг с кал от маджун и зелена трева в реката. Виждаш ли реката, ей там?
Но ти нямаш очи, понеже си камък.
Все пак нека си представим, че те хвърля там. В продължение на няколко хиляди години ти ще бъдеш изтъркван и излъскван. Кожи от атоми ще бъдат смъквани от теб всеки ден, докато не се превърнеш в една нищо и никаква песъчинка върху плитчината надолу по течението. А може и в нещо по-малко. Това ще бъде ли смърт за теб?
(Как може човек да обясни това на камък?)
Всъщност до моята екзекуция не се случи нищо интересно. Ето как стана това. Аз се събудих и ей ме тук, бях пренесен в затвора. Естествено, това бе затвор само за мен. Надзирателката и нейният помощник можеха да идват и да си отиват. Наномашините можеха да идват и да си отиват. Аз бях този, който не можеше да отиде никъде. За мен небето представляваше толкова съвършена бариера, колкото е вътрешната извивка на собствения ми череп. Да премина през тази бариера щеше да бъде същото, като да изляза от собствената си кожа. Не мога да не призная, че това бе просторен затвор. Меко очертан пейзаж, течаща вода, чиста като въздуха, речно русло, което се извиваше седем пъти, подобно на въже, намотано около седемте хълма. Толкова много зелено! Толкова много изкуствено синьо и звезди, които сияеха като зорници, ярко жълти на фона на небесната синева. Те пропускаха внимателно контролирани порции от светлина и топлина, така че да не замръзнем. Фотони и газове във възбудено състояние.