И ето че дойде утрото на моята екзекуция. Естествено, аз знаех, че съм определен за екзекуция и в самия ден усетих, че нещо ще се случи, понеже екзекуторката (каквато всъщност беше жената), приближи до мен със сериозно изражение на лицето. Нейният партньор също дойде, а изящното му малко червено тяло проблясваше на светлината. Помня, че си помислих колко е странно, че той беше решил да остане мъж, като се имаше предвид неговата мания за плуване. Защо не оставеше дотТек да промени тялото му и да го превърне в жена, за да се отърве от заплетеното кълбо органи между краката си, което само му пречеше? Но той си остана мъж. Може би това имаше нещо общо с динамиката на неговата връзка с екзекуторката.
— Готов ли си? — попита тя.
Това означаваше, че щях да бъда екзекутиран.
— Не — отговорих аз. — По никакъв начин.
Мисля че се разплаках. Страшно беше да чакаш подобно нещо. Но ако наистина съм заплакал, трябва да са били само сподавени ридания, не силен рев.
Тя обаче, простря ръка напред, като не спираше да се усмихва. Аз гледах нейното голямо жълто лице с увиснали челюсти и клюмнал нос, бялото на очите й — ярко на фона на жълтеникавата кожа, виолетовите ириси с по-тъмни линии в тях — подобни на избухнали звезди, а в самия център на тези очи — съвършено черните й зеници. Черни като камъни — толкова черни, колкото теб самия, скъпи камъко, като изключим неясната дълбинна шарка, която едва прозира под лъскавата ти повърхност. Тя се приведе към мен и аз имах дълго време да изуча лицето й, така че си го спомням особено ясно.
Единственото нещо, което направи тя, бе да допре пръст до китката ми. Със своята дясна ръка тя вдигна моята лява и притисна силно пръст към кожата ми. Тя беше палач, защото в тялото й имаше специални наномашини, които щяха да се свържат със стандартната дотТек в моето тяло. Те преминаха през нейната кожа върху моята кожа и после в моя организъм. Жената стискаше здраво китката ми и аз усещах в ноздрите си нейния слаб, подобен на хартия, почти прашен мирис. Тя си мънкаше нещо. Задължението, с което бе натоварена, беше рядка отговорност. Човешките същества могат да приемат в телата си всякакви адаптиращи дотТек, но точно тази адаптация е уникална. Та кой би искал да чисти дотТек? Сигурен съм, че надзирателката носеше своето задължение с подобаваща сериозност. Наномашините, които сега се намираха във върховете на нейните пръсти, бяха проектирани да накарат наномашините в моето тяло да ме напуснат.
Когато свърши, тя пусна ръката ми и се отдръпна, наблюдавайки ме с известна незаинтересованост. Започнах да усещам гадене. Изведнъж почувствах остра жажда и в същия миг една болка избликна от най-дълбоките ми вътрешности и се разпространи по цялата ми кожа. Очите ми се замъглиха от влага, секрет като под налягане шурна от ноздрите ми. Усетих, че мускулите ми омекват и върху торфа плисна струя урина. Болеше ме. Кръв изби по кожата ми и тя стана хлъзгава. Ушите ми бяха мокри, устата ми също се напълни с кръв. Започнах да пищя, но течността в устата ми заклокочи и загъргори и сигурно звучах комично. Аз се олюлявах и размахвах ръце от болка. Болката е рядкост за хората от т’Т, понеже наномашините ни предпазват от най-лошото от всички усещания. Да ти кажа, в онзи момент тя никак не ми хареса. Залитнах напред и паднах, като се приземих на коленете си.
Аз кашлях и плачех. Отново ме връхлетя глад за смърт, остър и силен като физически. Но останах жив. Всичко от мен изтичаше навън — бълвоч от устата, сълзи от очите, секрет от носа и урина между краката. Дори от порите ми сълзяха хиляди капчици кръв. Потокът, който произвеждах, коагулираше и се превръщаше в гъст сироп, който си проправяше път по нанадолнището към водата. Наномашините предпочитат течна среда, въпреки че при необходимост могат да съществуват на сухо и дори в пълен вакуум. Те са издръжливи, удивително издръжливи.
После конвулсиите отминаха и аз се проснах по очи. Някъде от средата на гърлото ми излизаше тежко и ритмично пъшкане, напомнящо думкане на барабан. Не знам точно колко дълго лежах там, но във всеки случай беше много дълго.
Накрая се надигнах, понеже изпитвах непоносима жажда. Бях изгубил голямо количество течности, кожата ми пареше, а гърлото си усещах прашно и изгорено. Олюлявах се и краката ми се огъваха като гумени, но успях да стигна до ръба на изкуствената река и се катурнах вътре. Хладната й прегръдка беше чудесно облекчение за кожата ми. Аз отворих уста и жадно глътнах водата. През ума ми премина една не напълно оформена мисъл да потъна на дъното и да се удавя, но за моя изненада открих, че плувам към другия край на плитчината. После легнах във водата под ярката светлина на оформените като звезди дупки в нашето пластмасовосиньо и сводесто изкуствено небе. Лежах с ръце и тил, опрени върху калния бряг, а тялото и краката ми се люшкаха във водата. Бях изцеден. Тази дума не е достатъчна да изрази колко изпразнен и слаб се чувствах.