В началото забелязвах дребни неща. Често пъти се ожулвах по обичайния за хората безгрижен начин. Бръсвах опакото на ръката си в грубата пластмасова кора на някое дърво или се удрях в камъните на дъното на реката. Преди такава рана обикновено завяхваше и изчезваше за няколко минути, докато сега установявах, че тя е чувствителна и продължава да ме боли дни по-късно. Често се наранявах, без да помня как или кога, просто забелязвах натъртеното място, което приличаше на газообразно потъмняване в полупрозрачната тъкан на кожата. Преди синините биваха изчиствани и лекувани за час, сега оставаха с дни. Ставите ми загубиха гъвкавостта си и косата ми опада. На лицето ми се появиха няколко болезнени места и когато ги чешех, те ставаха още по-болезнени.
Хранех се предимно с протеинови плодове, произведени от процесорите в дърветата и пиех вода от реката. Преди тази храна беше хубава и достатъчна, но сега започнах да усещам бълбукащи и болезнени пробождания в стомаха. Червата ми се отпуснаха и вместо нормални изпражнения, от мен капеше вонлива течност. Температурата на главата ми обезпокоително варираше. Сутрин се събуждах с горещ като звезда череп и от челото в очите ми се стичаше топла пот. Или пък се будех треперещ и изнервен от студ.
Това си беше чисто физическо изтезание. Културите на т’Т се гордеят със своята цивилизованост за разлика от (това го казват те) варварството на Уиа. Не може да се отрече, че бях извършил ужасни престъпления и други цивилизации чисто и просто щяха да ме екзекутират. Но т’Т правеха огромното усилие да ме изолират от човешкия род, за да не вредя на никого. Те правеха това в името на цивилизацията и въпреки това стояха пасивно отстрани, докато аз понасях несгодите на живот без дотТек. Болестта, изтощението — това си беше една бавна екзекуция. Износвайки се в процеса на „естественото“ развитие, тялото ми щеше да умира бавно и болезнено в продължение на няколко години. Една бърза смърт щеше да е по-милостива.
На няколко пъти се опитах да повдигна този въпрос пред моята надзирателка, но нейното голямо жълто лице оставаше невъзмутимо. Аз се стараех да я убедя, но бързо загубвах контрол и без дотТек, която да регулира хормоналното ми ниво, започвах да се пенявя, да изпадам в ярост и да говоря несвързано. Може да съм се опитвал да я нападна и ударя с немощните си, отслабени от боледуването ръце. Но тя беше едра и с бързи реакции, иначе едва ли щеше да бъде назначена за тъмничар. Тя отбиваше моите удари или ги избягваше, а аз падах върху фалшивата почва и плачех ли, плачех.
5-ти ден
Скъпи камъко,
Колко време мина така? Не знам точно1. Цяла вечност, ако питаш мен. Аз малко превъртях. Преминах през периоди, в които се чувствах толкова обезсърчен, отритнат и потиснат, че не можех да се храня. Обикновено след около седмица или повече постене, надзирателката идваше и натъпкваше малко храна в устата ми. Друг път ставах луд, направо откачах. За известно време, например, бях обсебен от идеята да обикалям тичешком периметъра на затвора. Обикновено правех сто обиколки без да спирам, след което се хвърлях на земята и заспивах. Удрях кремъци един в друг — да, камъни като теб — за да отчупя остро парче, с което да драскам разни думи върху пластмасата на небето, там където то се съединяваше с хоризонта. Понякога дращех върху себе си, но това беше болезнено и раните отказваха да заздравеят бързо. Отново мислех за самоубийство, наистина мислех, но вече бях свикнал с нещастието си, а да се убиеш е болезнено и трудно, още по-трудно без дотТек. Преминах през периоди на халюцинации: хора от моето детство, въображаеми животни, облечената в старомодни дрехи Алиса от Огледалния свят, която крачеше с гигантски крачки наоколо. Но всеки път, когато видех тези невъзможни неща, една част от мен знаеше, че те са невъзможни, че са халюцинации, а не реалност.
Ето защо гласовете толкова ме озадачиха. Когато гласът заговори за първи път, предлагайки ми свобода и богатства, ако се съглася да избия населението на един свят, аз си наложих да мисля, че това е някаква откачена самозаблуда, глас от собствения ми ум. Но той беше настойчив и някак по-странен от всичко, което умът ми можеше да сътвори.
6-ти ден
Скъпи камъко,
Гласът в главата ми се появи след един целодневен сеанс в езерото, когато аз плувах ли, плувах. Изкуственият ден приближи своя край и изкуствената нощ започна изведнъж — като кихавица. Дупките в небето с формата на звезди се издуха, пропускайки своята жълта светлина и след това се свиха. Те изсветляха от слънчево-жълто до бледолунно, а синият цвят на небето потъмня до лилаво.