Ради Радев
Камъни
Мъжът седеше на пейката и си почиваше. Хората, които се разхождаха из парка се правеха, че не го забелязват. Въпреки това главите неизменно се въртяха, а очите им се пулеха като на някои БЕМ-чудовища от комиксите.
Причината, поради която на почиващия мъж се спираха толкова погледи, бяха бижутата. Той бе накичен целия със скъпоценности. По-точно скъпоценни камъни. Повече, отколкото могат да се поберат на витрината на някой ювелирен магазин.
Колкото е приятно тук, помисли си мъжът на пейката. Той седеше и гледаше многолюдието, щъкащо нагоре-надолу из парка. Повечето пейки бяха заети. Тези от скамейките, разположени по-централно, бяха заети от възрастни хора. Те почти не разговаряха един с друг. Просто си седяха и безмълвно се наслаждаваха на следобедното слънце.
Някои пейки бяха окупирани от млади майки. Те не спираха да говорят. Клюкарстваха и на най-различни теми. Сякаш между другото леко побутваха напред-назад количките с бебетата, които бяха замрели в своето безгрижие.
В парка имаше и влюбени двойки. Те предпочитаха по-затънтените местенца и бяха невероятно изобретателни в намирането им.
Гледката се допълваше от младежи с велосипеди, скейтборди и ролери. Последните бяха най-много и вдигаха най-голяма глъчка.
Двама тийнейджъри се приближиха с наперени походки към мъжа на пейката. Бяха късо подстригани, облечени в почти еднакви анцузи и кожени якета. Единият бе среден на ръст, кльощав, с хитровата физиономия и постоянно шаващи очички. Другият бе висок и дебел, долната му челюст изглеждаше като кофа на багер.
Хилавият каза:
— Здрасти, пич.
Мъжът с бижутата не им обърна никакво внимание.
Това ги окуражи.
— Май си накичил доста камъчета по тебе? Ще ни дадеш ли едно-две и на нас, а? — рече слабичкият.
Мъжът с камъните предложи:
— Ела по-наблизо и ще ти дам един камък.
Той свали един малък пръстен от дясното си кутре. Бе златен, в него имаше вградено малко бяло камъче. Младежите се приближиха предпазливо. Бяха наежени, очакваха някакъв номер, но въпреки това щяха да го нападнат. Мъжът на пейката подхвърли небрежно пръстена към слабия юноша. Младежът го хвана.
Внезапно се строполи на земята. Започна неистово да приритва с крака, устата му издаваше гърлени звуци, по брадата му се появи пяна.
Едрият младеж изкрещя от уплаха:
— Какво му направи бе, скапаняк?
Мъжът с бижутата се ухили:
— Май, че и ти искаш един пръстен?
— Какво му направи бе, мръсник? Извратен!
Дебелият побягна с всички сили. Мъжът стана от пейката и вдигна изтървания пръстен. Докосна с камъка му челото на гърчещия се тийнейджър. Той постепенно се успокои. Спря да рита и да се тръшка. След малко седна и инстинктивно забърса пяната от устата си.
— Бягай! — тихо го посъветва мъжът с бижутата.
Младежът се изправи и затича. Постепенно набра скорост. Дори се учуди на самия себе си колко бързо може да бяга.
Мъжът на пейката се загледа в група деца, които се боричкаха помежду си. Мъчеха се да се покатерят върху малка гранитна статуя на мечка. Тя бе застанала на четири крака и обяздването й не би трябвало да е много трудно. Само че едно дебело русоляво дете вече се беше качило на мечката и блъскаше всеки, който искаше да се покатери до него.
Гърбът на мечката е широк, помисли си мъжът с бижутата. Върху нея има място за всички.
Едно момиче с черен свръхкъс минижуп се приближи до мъжа на пейката. Попита:
— Извинете, може ли да седна до вас?
— Разбира се.
Мъжът с бижутата се обърна към нея. Освен набиващия се на очи минижуп, тя носеше кафяви обувки с каишки около глезена и масивни и високи токове. Бе облечена в бежова блузка с дълбоко изрязано деколте, на врата си носеше сребърна верижка, а косата й бе неумело изрусена на кичури.
Без никакво притеснение, момичето разкопча каишките на едната си обувка, свали я и качи десния си глезен върху лявото коляно. Започна да го разтрива. Мъжът с бижутата можеше да види белите й бикини и наченките на целулит в горната част на бедрата й.
— Обувките ми са толкова неудобни — каза извинително момичето.
— Тогава защо ги носите?
— Правят ме да изглеждам по-висока.
Девойката съобщи:
— Живея на две преки оттук. Бях на кафе с една приятелка и тръгнах да се прибирам, когато ужасно ме заболяха краката. Затова седнах до вас да си почина. Надявам се, че не ви преча.
— Ни най-малко.
— Ама вие май избягвате да говорите. Мога ли да ви попитам защо седите тук сам-самичък?
— Почивам си — отвърна мъжът с бижутата.
Младата жена млъкна за момент. После запита:
— Видях, че гледате онези деца. Нали не сте от… онези?