— Определено не съм.
Внезапно мъжът стана и тръгна към децата, които все още се мъчеха да се покатерят върху каменната мечка.
Момичето алчно го огледа. Мъжът бе сравнително симпатичен. Бе облечен в изтъркани сини джинси, а коженото му яке имаше странен зеленикав цвят. Без висок, с широки рамене, косата му имаше светлокестеняв цвят. Като че ли устата му бе прекалено малка, а захапката — не съвсем правилна. Всъщност това бе без значение. За нея значение имаха само скъпоценностите, които той носеше.
Мъжът се приближи до русолявото дете, което яздеше мечката и не позволяваше на останалите да се качат до него. Момченцето погледна изненадано непознатия и боязливо понечи да избяга. Мъжът го успокои и му подаде един от пръстените си. Детето възрази, каза нещо от сорта: „Мама каза да не взимам нищо от непознати“. Мъжът с бижутата му прошепна нещо и то все пак взе пръстена.
Мъжът се върна и седна отново на пейката.
Момичето се поинтересува:
— Защо му го дадохте? Сигурен ли сте, че не сте от онези… педо… педа… дето си падат по малки деца?
— Вече ви казах, че не съм — мъжът с бижутата й подаде ръка. — Казвам се Тоун Гивънс.
Тя стисна ръката му.
— Пенелоп Рут. Обаче всички ми викат Пени. Все пак защо дадохте пръстена на детето? Изглеждаше скъп.
— Ами това момченце яздеше мечката и не даваше на другите да се качат. Когато отидох при него му казах, че ще му подаря пръстена, ако позволи и на другите да яздят мечката.
— Не ви разбирам. Смятате, че то ще престане да бъде егоист след като сте му подарили пръстена?
— В общи линии, да.
Пени закопча каишките на обувката си и предложи:
— Искате ли да ме изпратите до вкъщи? Малко сте странен, но не изглеждате опасен.
— Добре — съгласи се Гивънс.
Двамата станаха от пейката и тръгнаха по една алея. Повървяха известно време, когато зад тях някой извика:
— Ей, господине!
Те се обърнаха и видяха, че към тях тича дебелото момченце, на което Тоун бе дал пръстена. Детето го догони и каза със запъване:
— Вземете си пръстена, господине, вече не ми трябва. Разбрах, че е лошо, когато искаш всичко за себе си.
Гивънс взе пръстена и разроши косата на детето.
— Бягай да си играеш с другите.
Пени се обърна смаяна към него:
— Какво беше това? Сигурно момчето ви е роднина и вие двамата сте се наговорили?
— Защо да го правя?
— Тогава какво беше това? Вие му дадохте пръстена, детето го подържа няколко минути и се промени? Да не сте психолог?
— Не съм. Цялата работа я върши камъкът, вграден в пръстена.
Само на откачени попадам, помисли си Пени. Всяка седмица си сменям гаджетата и досега не мога да си намеря някой нормален. Щеше да е хубаво да попадна на човек, с който да поддържам връзка за по-дълго време. Две, или може би три години. Определено обаче няма да е този. Дано го излъжа и успея да му взема един-два пръстена. После ще го разкарам моментално.
Двамата излязоха от парка. Пени не смееше да говори от страх да не предизвика откачен отговор както тези досега. Тоун пък очевидно не бе от разговорливите. Въртеше глава и оглеждаше всички хора, с които се разминаваше. Те от своя страна също го зяпаха.
Пени я заболя главата докато намери безопасна тема за разговор. Най-накрая се престраши и рече:
— Какво работиш? Бижутер ли си?
— Нещо такова.
— Като гледам бижутата по теб, си мисля, че си ювелир. „Нещо такова“ не е отговор. Бижутер ли си или не?
Тоун не отговори. Вместо това спря една двойка влюбени. Момчето бе кльощаво с торбички под очите и брада-катинарче. Момичето имаше коса дълга до кръста, огромен бюст и тънички крачета. Бяха толкова слаби, че приличаха на моливи.
Гивънс застана пред тя и каза:
— Извинете, може ли да ви подаря нещо?
Момчето се сопна:
— Махай се, че ще извикам полиция!
Момичето, явно с по-практично мислене, попита:
— Какво ще ни подарите?
Тоун свали още един пръстен с камък от ръката си и им го даде.
Момчето с „катинарчето“ се поинтересува:
— Истински ли е? Защо ни го по…
Обаче приятелката му го задърпа и грабна пръстена. Те отминаха с бърза крачка, без дори да благодарят. Тоун и Пени също продължиха.
— Май обичаш да подаряваш — отбеляза тя.
— Такъв съм си — скромно я уведоми Гивънс.
— Тези твои бижута… истински ли са?
— Абсолютно.
— Значи пръстенът, който току-що подари, струваше около хиляда долара — въздъхна Пени.
— Четири хиляди. Камъкът му бе хиацинт.
Разбира се, този бе напълно ненормален. Разхождаше се просто ей така с бижута за десетки хиляди долари. На всичко отгоре ги подаряваше на напълно непознати люде. Пени не знаеше защо мъжът до нея подарява просто така скъпоценни камъни — дали да й направи впечатление, понеже е богат ненормалник или по други причини. Знаеше обаче, че ще вземе няколко от неговите бижута. Дори ако се наложи да преспи с него.