— Кълцани пръсти — изрекох аз и кимнах. — Да, бива си го.
Тя се замисли за миг.
— А първият ни албум може да се казва „Струйки кръв“.
Засмях се.
— Водещ сингъл: „Виждам сухожилията ти“.
— Ето на — каза развълнувано тя. — Влизаш в тона ми. Трябваше да предположа, че ще стане така.
Е, очевидно влизах в тона й. Тео трябва да е малоумен, за да не го прави.
В този момент телефонът на Бранди звънна. Тя порови в чантата си, извади го и направи физиономия.
— Баща ти? — предположих.
— Право в целта — отговори тя, а след това прочисти гърлото си и прочете съобщението на глас. — „Здрасти, миличка. В днешните новини съобщиха за торнадо. Исках да се уверя, че си добре.“ Следват три усмихнати личица. Три.
— Торнадо? — изненадах се аз. — Тук нямаме такива неща.
Бранди извъртя очи.
— Вероятно е ставало въпрос за Средния запад. Няма значение. Ураган във Флорида? Татко ми праща съобщение в час по английски език. Цунами в Япония? Татко изведнъж е сигурен, че съм умряла.
— Просто е свръхгрижовен — казах, но тя не отговори, тъй като и двамата знаехме, че не е истина. Откакто родителите на Бранди се бяха разделили, докато бяхме в прогимназията, баща й беше сигурен, че и Бранди също ще изчезне. А границата между желанието да се увериш, че детето ти е в безопасност и това да го спреш от училище за два дни, тъй като е имало стрелба в друго училище през два часови пояса, е много тънка.
В действителност беше истинско чудо, че я беше пуснал да замине за северната част на щата с мен и Тео за цял месец. Е, чудото всъщност беше моят баща, който увери нейния, че ще е от голяма полза преди заминаването в колеж… но все пак. Все пак беше чудо.
— Вземи, това ще помогне — казах и отново й подадох бутилката. — Добре, че Тео се нае с ролята на шофьор, нали?
Бранди отпи глътка, избърса устни и се разсмя.
— Добре, че не сме на негово място.
Преди
Увлечението ми по Бранди Макалистър започна някъде в началото на девети клас, след като притеснението през първите няколко седмици беше започнало да отслабва и започнахме да се откъсваме от групичките, в които бяхме намерили известен комфорт. Бях започнал да нося шапки, защото мислех, че ми придават по-зрял вид; привлякох други хора с шапки, както и такива, които харесват хора с шапки. Също и почитатели на театъра.
Бранди носеше гигантски гердани и кожено яке и беше изрисувала с химикалка татуировки по целите си ръце; тя привлече хлапетата, които пушеха трева и говореха за истинските татуировки, които ще си направят, щом пораснат достатъчно, че да се сдобият с фалшиви лични карти.
Тези две групи имаха повече общи неща, отколкото бихте предположили.
Въпреки това с Бранди проведохме смислен разговор чак през октомври, когато и двамата бяхме задържани за наказание след часовете. Бяхме тя, аз и група от трима шантави типове, които седнаха най-отзад и не престанаха да се оплакват от неправдите в правосъдната система на гимназията. Учителят се настани зад бюрото си, сложи слушалки на ушите си и напълно ни игнорира.
Бранди седеше на съседен до моя чин и четеше книгата на Чарлс Дикенс, която ни беше възложена в часа по английски.
— Ти за какво си тук? — попитах аз, като снижих глас, за да заприличам на гангстер от миналото.
Тя се усмихна с половин уста.
— За писане на съобщения.
— Наистина? Само за това?
— По време на час по физическо — допълни тя, а яркосините й очи блеснаха, щом заговори. — Не внимавах и една волейболна топка ме удари в ръката. Изгубихме по моя вина. Всички ужасно ми се ядосаха.
Изрече последните думи кикотейки се, като че ли се гордееше със себе си.
— И все пак — казах — сигурно те е заболяло.
— О, ужасно — тя вдигна късия ръкав на ризата си едва ли не с радост. — Виж каква синина. След ден-два ще стане още по-зле. Ще позеленее и посинее. Като на зомби. Нямам търпение.
Огледах синината, а след това и ръката й под лакътя, която беше оцветена в черно, лилаво и мастилено синкаво. Колоритна рисунка на русалка, надраскана от лакътя чак до китката й. Имаше сутиен от мидени черупки и гледаше замечтано в далечината, а косата й се вееше и се сливаше с водата.
— Наистина си я бива — възхитих се и посочих русалката.
— Благодаря. Струва ми се, че перката й не се получи много добре, но може би следващия път ще е по-сполучлива. Казва се Шели[8] — добави самодоволно. — Схвана ли?
Изкикотих се, но след това спрях да се смея. Загледах се в перката. Струваше ми се съвсем добре. Нещо друго обаче привлече вниманието ми: участък от кожата, отчасти прикрит от торса на Шели, който беше малко по-гладък.