Майското дърво. Тук всички жители на Три Пийкс оставяха малки подаръчета един път в годината, нещо като знак на… признателност? Отплата? Нещо от сорта. В действителност никога не бях присъствал на тържество в чест на Майското дърво, така че нямах представа какъв е смисълът на тези подаръци. Но знаех, че те остават под дървото, докато семейство Куик — моето семейство — не дойде да ги прибере.
Бях идвал при дървото няколко пъти през изминалите няколко години, винаги като заместващ един от участниците в семейния ритуал на триадата, но това беше първото ми идване през лятото. Обзе ме нетърпение.
Щом стигнах до дървото, се мушнах под клоните му и огледах ствола му. Или по-скоро гигантската купчина от неща около него. Изглеждаше горе-долу същото като всяка година: сбирщина от дребни дрънкулки и боклучета, оставени от хора, които вероятно си падаха по суеверия или твърде много ценяха традициите, а може би и двете.
Първия път, щом го зърнах, ми се видя като зашеметяваща магия.
Тази вечер в закусвалнята, от която си тръгнах, се вихреше нещо по-магическо. Погледнах телефона си, за да проверя дали някой от приятелите ми е писал съобщение — в случай че раздялата вече е факт или пък все още се карат, останали насаме.
Още нямаше нищо. Е, освен съобщение от мама. Второто й за деня; десетото тази седмица. Изтрих го, без да го чета, както правех вече от месеци.
Стъпки зашумолиха в тревата, приближаваха уверено. Извърнах се и ето че леля Холи вървеше към мен, висока с изправен гръб, облечена в костюм, който можех да нарека делови. Косата й, пепеляворуса също като на татко, беше силно опъната назад, за да открие лицето й. Зачудих се дали не идва направо от офиса си.
Няколко крачки зад нея вървеше баба, малко по-ниска и закръглена от леля Холи, а стоманеносивите й къдрици се вееха край усмихнатото й лице. Пъхнала ръце в джобовете на спортния си панталон, тя крачеше с лекота към Майското дърво, сякаш беше с четиридесет години по-млада.
— Изпреварих ви — казах, щом приближиха.
— Така е — отвърна баба топло както винаги. — Как беше на езерото?
Тео, Бранди и аз прекарвахме всеки следобед от последната седмица край голямото езеро близо до Елмвю. Тео играеше ролята на шофьор в лъскавата си нова кола. Наемахме лодка, водно колело или нещо от сорта или се припичахме на плажа и си подавахме някоя бутилка, която бях купил с фалшивата си лична карта. После се връщахме до Три Пийкс за бургери в закусвалнята.
Свих рамене.
— Нормално. Не по-различно от вчера или онзи ден.
Леля Холи издаде носов звук и закрачи край Майското дърво, за да огледа купчината, очевидно нетърпелива да започнем с ритуала. А може би беше нетърпелива не да започнем, а по-скоро да приключим с всичко това, за да може да се скрие в стаята си и да се напие.
Баба не се впечатли. Вместо това ме потупа по бузата с топлата си ръка и каза:
— Сигурно е приятно приятелите ти да са тук за сезона.
— Да, супер е — признах. Наистина беше така. Винаги бях обичал да прекарвам време с баба, а и с леля Холи не беше зле, когато братовчедка ми Хедър[4] още беше тук — но тази година всичко беше много различно и беше хубаво, че Тео и Бранди присъстват като буфер. Макар да се налагаше постоянно да им светя.
Не че това щеше да е проблем оттук нататък. Поне аз се надявах така.
— Каза две, нали така — намеси се леля Холи нетърпеливо. Обикаляше дървото и събираше предмети, оставени край него. Крива керамична купа. Гривна от шнурчета. Малък пластмасов пръстен, украсен с голям пластмасов рубин. Еднооко плюшено мече. Няколко фигурки на екшън герои. Камара компактдискове. Книги, моливи, хартиени пликове, обувки, отделни листове хартия. — На какво се дължи разломът?
Баба погледна към нея.
— Хм — промълви и затвори очи. Ръцете й се движеха като краката на паяк във въздуха, сякаш можеше да почувства нещо, което ние не можем. — Един боклук, един дар — каза най-после тя. — Един за мъж, един за жена. Баланс. Този.
Все още затворила очи, тя посочи към камарата право към малък пластмасов Батман с липсваща лява ръка. Леля Холи се наведе да го вдигне и го притисна към гръдния си кош, люлееше го като бебе.
— Това също — добави баба и посочи към друго място в купчината. Беше книга. Този път аз я вдигнах. „Баскервилското куче“ на сър Артър Конан Дойл. Не я бях чел.
Баба се извърна към леля Холи, а после към мен за секунда. Накрая кимна със задоволство.
— Хайде — подкани ни и отново пое през полето, в противоположна на закусвалнята посока.