— Исках да въведа номера си в телефона ти — излъгах и се опитах да изглеждам разкаян. — Видя ми се сладка и…
Тя примигна срещу мен, след това за голяма моя изненада взе, че се разсмя.
— Значи не си крадец, а? Просто си кретен?
Определено бях по-скоро крадец, отколкото кретен, но не по начина, по който тя си го мислеше. Все пак, след като очевидно не можех да го призная, просто разтърках разсеяно врата си, който отново се беше схванал, и свих рамене.
Без да чака отговор, тя извъртя очи.
— Е, не допускай грешки в това отношение: ако те хвана отново да крадеш нещата ми или нещата на някой друг, ще ти отрежа някой от крайниците и ще те накарам да го изядеш. Няма да ти дам шанс да избираш кой точно. Разбра ли?
— Ти кой точно би избрала? — повдигнах вежди.
— О, боже, моля те, не ми казвай, че си дошъл тук да флиртуваш. Не си правиш услуга.
Опа. Все пак имаше право. Не бях в добра позиция.
— Всъщност дойдох за питие. Към теб ли трябва да се обърна?
— Точно към мен — отвърна тя и взе чаша от струпаните между Зеления и Жълтия охладител. — Имаш ли предпочитания към цвета?
— Не съм съвсем сигурен — казах. — Какво има в тях?
Лия се изсмя.
— Не мога да отговоря на този въпрос. Пред теб са днешните специалитети на Сейди Елис. Има разнообразие от цветове и всеки съдържа нужните съставки за постигането на съответния оттенък. Виж — каза тя и вдигна капака на контейнера с надпис Синьо. Течността вътре със сигурност беше изкуствено оцветена с боя от тези, които прибавят в цветните моливи или в цветните кубчета лед.
Замислих се на кой вариант да се спра.
— Е, Нати предупреди да не пия от Червеното. Затова, което и да е, но без Червено.
Устните на Лия се извиха в иронична усмивка.
— Само защото Нати Фрейн носи колкото катеричка. Според Сейди Червеното е най-доброто.
О. Значи било важно колко носиш на алкохол, не вкусът. Е, аз можех да нося колкото деветдесеткилограмов футболен защитник. В такъв случай Червеното не би било проблем.
— И ти ли пиеш Червено? — попитах.
— Аз пия Спрайт — отвърна тя. — Предан шофьор съм на Сейди и Джеси.
В този момент увито в хавлия мокро момиче дошляпа до нас по платформата.
— Напълни я, Улф — каза то.
Лия взе чашата й и сипа Червено до ръба.
— Хей — обади се младежът до мен, Кендрик, който вече беше пресушил своята чаша с Жълто. Зад него още няколко души се мръщеха.
— Никакво хей — заяви момичето с хавлията. — Аз съм приготвила това, така че мога да пререждам опашката. Привилегията на твореца.
— Ти си Сейди Елис? — попитах, щом Лия й подаде чашата.
— Единствената и неповторима — отвърна тя и отпи голяма глътка Червено. — А ти си…?
— Аспън Куик — представих се. — Канех се да си взема от… Червеното като че ли.
— Чакай, Куик? — изненада се Лия.
— Добър избор — отговори Сейди. — Червеното е трепач. Хей, Лия, виждала ли си Джеси?
— Куик, в смисъл че си роднина на Хедър? — продължи Лия.
— Да, в този смисъл — признах и в този миг забелязах изражението й, което внезапно беше станало кисело. — Защо?
— Нищо — отсече тя, а след това се обърна към Сейди.
— Не. Джеси още го няма.
— Приятел, ще взимаш ли питие, или не — попита Кендрик и ме сръчка в рамото.
Пред мен Лия вече беше коленичила и ми пълнеше чашата.
— Заповядай — каза и ми обърна гръб в мига, в който взех питието си. — Давай, Кендрик.
Знаех, че се старае хлапето да получи питие, преди да избухне, но останах със силното впечатление, че бях пренебрегнат. Че този път съм попаднал в черния й списък по непонятна за мен причина.
— Опитай го — настоя Сейди, която беше заобиколила Кендрик, за да застане до мен. Кимна към питиетата в ръцете ми.
Отпих. Беше горчиво, кисело и сладко едновременно — и много, много алкохолно.
— По дяволите — измърморих и погледнах чашата. Беше пълна почти догоре. Не бях сигурен, че ще се справя докрай.
— Нали? — каза Сейди сияеща. — По-добро не съм правила досега. На третата чаша съм. Бива си го, нали? Ще ми се Джеси да беше тук, за да го опита. Вече щеше да е на покрива.
— Защо Лия е… Кой всъщност е Джеси? Имаш предвид буквално на покрива?
— Почакай, ще ти покажа — каза Сейди и мушна ръка под пейката с питиетата, където бяха прибрани няколко чантички. Извади телефон, въведе парола и взе да превърта снимките си, докато намери онази, която търсеше.
— Това е Джеси — каза тя и ми показа снимка на тип, който беше кръстосал очи към камерата. Физиономията му беше странна, но още по-странен беше фактът, че можех да се закълна: виждал го бях някъде преди. Присвих очи, но преди да съм успял да се вгледам детайлно в лицето му, Сейди превключи на друга снимка. Джеси и някакво момиче, свенливо облегнати един на друг, очевидно на същата пейка, на която бяха подредени охладителите.