Или поне това ми се стори, че каза. Престанах да чувам след думите: Аз ще последвам примера ти. Това значеше, че ако аз сваля дрехите си, и Бранди щеше да го направи.
Отпих много голяма глътка от Червеното и наложих на останалата част от тялото си да не забелязва какво иска съзнанието ми.
— Хайдеее — настоя тя, без да маха ръка от коляното ми.
Ако бях абсолютно сигурен, че се шегува, щях да се включа в играта, несъмнено. Но сините й очи ми се видяха замъглени — зърнах онзи палав поглед, типичен за партитата след мръкване — и това ме накара да се поколебая. Уплаших се, че ако се съглася за каквото и да е, тя ще настоява да го изпълня.
Ето защо казах:
— Нека не е точно сега. Друг път, когато няма милион хора наоколо.
— Това обещание ли е? — попита тя.
Този път бях абсолютно сигурен, че не се шегува. Усмивката й беше хищна, влажните й рамене напрегнати, сякаш в очакване. Това беше. Моментът, на който се бях надявал. Следващият ход беше мой.
Наведох се, а Бранди леко се изтласка от басейна и изви врат, така че устните й да се приближат до моите.
Сякаш беше русалка, а аз моряк. Целунахме се и се целувахме още и още, беше просто епично — най-сетне целувах Бранди, най-сетне. Устните й бяха топли и с вкус на хлор — нищо, като това, което си бях представял, но в същото време бе всичко, което си бях представял.
Тя разтвори устни, наклони глава на една страна, за да се намести, а някой зад нас извика:
— Оо-оо-оо!
Тъкмо се чудех колко точно език да използвам и проклетият ми врат отново се схвана, така че ми се наложи да се отдръпна.
— Аспън? — ахна Бранди, а изражението й беше смесица от тревога и обида.
Простенах и разтърках врата си. Размърдах рамене. Изчаках болката да утихне до обичайното фоново състояние.
— Извинявай — казах.
— О, отново вратът ти? — попита съчувствено тя.
— Да, май ъгълът беше доста неудобен.
Та направи пауза.
— Само ъгълът ли? А останалото?
— Не беше никак неудобно — отвърнах. Всъщност не бях далеч от истината. — Точно обратното на неудобно. Беше страхотно.
— Страхотно не е обратното на неудобно — каза Бранди, но все пак се усмихваше.
Усмихваше се с особена свенливост, предвид факта, че преди по-малко от пет минути буквално ми беше наредила да се съблека чисто гол.
Отпих от Червеното. После преглътнах. Накрая го гаврътнах докрай, тъй като Бранди продължаваше да ми се усмихва по същия начин и това действие ми се видя подходящо. Тогава оставих чашата си настрани, а това означаваше, че вече нищо не стоеше между очите ми и гърдите на Бранди. Ах. Отново докосна коляното ми с ръка. Аххх.
— Изпи си питието — каза тя и кимна към празната чаша. — Защо не идеш за ново и да донесеш и на мен?
— Аз съм твоят рицар в бляскави доспехи — заявих. — Ще изпълня командата.
Мисията беше още Червено. А Червеното беше толкова близо! Лия Рамзи-Улф беше там, все още държеше чашите под канелките и даваше питиета в различни цветове на хора, различни от мен. Трябваше просто да ида там.
Първата стъпка беше да се изправя.
Успях.
Спънах се и чух Бранди да се кикоти зад мен.
След това се обърнах, прицелих се към Лия, тръгнах и щом се добрах до нея, подадох чашата си.
— Ошште Червено, ако моше.
Тя хвърли поглед към чашата, а после към мен.
— Изглежда Нати не е единствената, която не може да носи. Върви да пийнеш малко вода, после ще говорим.
Погледнах червилото й, което се беше размазало, и косата й с многото възли, която не би трябвало да изглежда добре, а изглеждаше, и потника, който беше наистина готина дреха.
— Къде е водата? — попитах, защото наистина исках да говоря. Но не с нея. Исках да говоря с Бранди. Всъщност не, тъй като за да говориш, трябва да не се целуваш. Целувките определено бяха основното занимание, което исках да споделя с Бранди.
— В кухнята — каза тя и посочи. Последвах пръста й с поглед. Къщата беше толкова далеч и изведнъж повече от всичко изпитах нужда да седна. Затова седнах. — Божичко — ахна Лия и приклекна до мен. — Добре ли си, новак?
— Аспън — казах.
— Аспън Куик — допълни тя. — Да, не ми напомняй. Остани където си, става ли? Хей, Сейди! Вдигни си задника оттам и донеси на това момче малко вода!
Откъм басейна се чу възмутен вик, което вбеси Лия. Не можех да определя какво казват, но знаех, че резултатът щеше да бъде вода.
— По-добре доведи Бранди — казах. — Или онзи другия. Тео!
— Кого? — попита Лия.
— Спрайт! — помолих. — Каза, че имаш Спрайт. Може ли малко?