— Да — отговори тя. — Харесвам те, Аспън. Но Тео още е мой приятел. Разбери ме, просто искам… да се уверя, че той няма нищо против.
Е, в такъв случай, всичко беше наред. Тео не търсеше начин отново да се събере с Бранди. Бях се постарал да е така.
— Идеята е чудесна — казах и откопчах предпазния си колан. — Не стой твърде до късно.
— Не си ми шеф.
Разсмях се и слязох от колата.
— Карай внимателно. И стой далеч от Червеното.
— Можеш да се обзаложиш, че точно това ще направя — отговори тя и отново включи двигателя, за да може фаровете да осветят пътя ми към входната врата.
— Доста късно се прибираш — провикна се баба от дневната.
Събух обувките си и отидох да я видя. Лампата не беше светната, а в камината тлееше огън. Обикновен огън, не онзи с тюркоазения отблясък за ритуала на триадата. Баба се беше свила в креслото си, краката й бяха покрити с плетено одеяло, а в скута й върху възглавница лежеше подпряна дебела книга.
— Не по-късно от всички останали — отговорих. — Бях първия, който си тръгна. Аз… стана ми зле. Бранди ме докара дотук.
Баба примигна към мен, сякаш се опитваше да надникне към коридора.
— И къде е сега?
— О, върна се обратно на партито. Тео още е там, а колата е негова.
Тя ме погледна. След малко остави внимателно книгата на масичката до креслото, редом с една чаша и чифт очила.
— Пил ли си, Аспън? Знам, че всички пият на тези събирания.
— Сто процента трезвен съм — заявих. — Искаш ли да вървя по права линия? Или да ти кажа азбуката?
— По-важното е — прекъсна ме тя и устните й се извиха на една страна — чия трезвеност си откраднал?
— О — възкликнах и осъзнах, че съм твърде изненадан от въпроса, та да кажа друго, освен истината. — На Бранди. Как разбра?
Баба махна пренебрежително с ръка.
— Моята Холи прави същото от месеци. Напива се до безпаметност, а после краде трезвеност, за да може да шофира до вкъщи. Или се напива до безпаметност в спалнята си, за да не си прави труда да краде. Крие скоч в гардероба си, сякаш си мисли, че нямам представа — тя въздъхна, размърда рамене и погледна към мен. — Винаги разбирам.
— По дъха? — попитах.
— По очите — отговори тя. — Аспън… разбираш, че има разлика да пиеш на парти с приятелите си и да пиеш сам в стаята си, нали?
Всъщност никога не се бях замислял до този момент.
А и беше ли нужно? Доколкото ми беше известно, идеята при алкохола беше да донесе повече настроение. Социален лубрикант, както го наричаше Бранди.
Все пак ми се стори, че разбирам какво има предвид баба.
Кимнах.
— Добре — каза тя. — Не забравяй тази разлика, момчето ми. Така ще имаш много по-голям шанс да бъдеш щастлив.
Кимнах още веднъж… и тогава забелязах нещо.
— Листа ли имаш в косата си? — попитах.
— Хм? Къде?
Наведох се и ги махнах: две листенца, и двете малки, заплетени в сивата коса на баба.
— Божичко — леко се засмя тя и потупа главата си с длан, сякаш искаше да се увери, че не е останало още някое. — Дори не съм забелязала.
Ухилих се.
— Ходи ли на фойерверките? Не те видях там.
— Не, боже мой, не. Събират се твърде много хора. Поразходих се, но чак след това. Не бих се шляла в тълпата без теб или Холи, за да ми откраднете малко спомени.
— Да откраднем спомени?
Тя повдигна вежда.
— Спомняш ли си услугата, която ми направи във вечерта на пристигането си?
Спомнях си. Вечерта, в която с Тео и Бранди бяхме пристигнали от града, баба ни изведе да вечеряме паста. Самата паста не беше особено добра, поне според бруклинските стандарти, но все пак. След това ме беше дръпнала настрана, за да ми каже нещо — нещо за ритуала на триадата, защото иначе би го казала пред приятелите ми — и един от сервитьорите ни чу. Малко след това тя ме помоли да открадна не само спомена на човека за разговора ни, но и за това, че изобщо някога я е срещал.
— Често ли правиш така? — попитах я аз.
— По-лесно е да вървиш през живота, когато можеш да разчиташ на анонимност, Аспън.
Това трябваше да е някаква дълбока мъдрост ли? Не можах да преценя.
— Значи леля Холи не те придружи за разходката?
— Остана в офиса цяла вечер — отговори баба. — В момента е много заета.
Леля Холи беше адвокат. Ако се вярва на телевизията, адвокатите винаги са заети. Но все пак:
— Четвърти юли е. При това е почти полунощ.
Баба се засмя.
— Полунощ отмина, както ще се увериш.
Добре, след полунощ е и няма с кой друг да си прекарвам времето, освен с баба. Не че баба не е страхотна, но…
— Май трябва да си лягам — казах.