— Ти се свържи — каза тя, — а аз ще се заема с изпращането.
Баба, която не можеше да направи нито едно от двете, кимна в съгласие. Така беше супер. И без това предпочитах достигането. Изпращането беше скучно.
Взех фигурката на Батман от нея и затворих очи. Винаги усещах нещата по-добре, когато не разчитах на очите си.
Прокарвайки пръсти по торса на Батман, по краката му и заострените уши, почувствах платнената пелерина между ноктите си и потърсих място, през което да достигна отвъд физическата страна на предмета, в невидимото, което щеше да ме насочи в правилната посока. Към човека, който го беше притежавал и който го беше оставил при Майското дърво.
Чак когато пръстът ми докосна празнината, в която е била поставена липсващата ръка, открих мястото. Вече не държах просто фигурка. Вече държах силно обичана вещ, която беше седяла предимно у дома, в ръцете на конкретно момче. Фигурката си спомняше момчето такова, каквото беше в момента — уверен тийнейджър, който наскоро се беше убедил, че вече не са му нужни счупените играчки от детството — също и отчаяния ученик, какъвто е бил преди години, уверен до мозъка на костите си, че пазенето на играчките като цяло и особено на счупените фигурки е друг начин да покаже обичта си към тях. Точно затова не беше имал нищо против, след като при ожесточена битка срещу Жената Чудо Батман беше изгубил лявата си ръка.
Усещане за изгубената връзка с играчките му? Може би бих могъл да взема това.
— Не е достатъчно — каза баба и малко ме стресна — Аспън, това разместване ще има нужда от нещо по-силно — нещо по-ярко — за да се заздрави. Макар нещата, които ние вземаме, да са само енергия, до момента, в който достигнат Скалата, тази енергия придобива различни аромати, различни сили…
— Знам, знам — прекъснах я, но без да съм подразнен.
Баба го прави понякога. Държи се като учител по време на ритуала на триадата. Предполагам, че се дължеше на факта, че беше учила всеки, който бе имал време да я посети и да й помогне.
— Знам, знам — изимитира ме шеговито тя. — Ами заеми се тогава.
Проникнах по-навътре в съзнанието на момчето, което притежавало някога фигурката на Батман. Съзрях перманентно неглижиране на оценките му, при все че постоянният му успех беше „много добър“. Свирепа покровителствена любов от страна на семейството му, въпреки че той ги мразеше. Силна, тлееща любов към определено момиче; беше я забелязал в пети клас, когато го беше победила в състезанието по бягане. Филизи на приятелство се спускаха в различни посоки, непоклатими и важни. Самочувствието му за уменията по футбол, баскетбол, американски футбол, тенис на маса, тенис на корт, боже, това бяха ужасно много спортове…
Ах. Състезателен хъс.
Може би точно от това имах нужда. Нещо ярко, както беше казала баба — но все пак нещо, което със сигурност няма да му липсва, щом вече го няма.
Уцелих, помислих си. Тогава осъзнах, че съм изрекъл думите на глас. Отворих очи да погледна към баба, а тя ми кимна замислено.
— Състезателният хъс — потвърди баба и отново присви очи, докато ме наблюдаваше. — Желанието за победа. Добра работа, момче. Изкусен, мощен, определено ярък елемент. Добре. Вземи го.
Точно този знак чаках. Затворих отново очи и насочих волята си към състезателния хъс на момчето, сякаш беше нещо материално. Отне ми известно време да го освободя, което не беше изненадващо, след като беше заложен тъй дълбоко в личността му — все пак успях.
Ритуалното достигане не беше като ежедневното. Когато се свързвах с хора и вземах разни неща, обикновено правех едно от следните три неща: задържах ги за себе си, давах ги на някой друг или просто ги пусках. Ритуалът от своя страна изискваше от мен да насочвам таланта си в съвсем друга посока.
Съсредоточих се силно и поведох енергията на състезателния хъс на хлапето право към огнището… и ето я и нея — сияйно кълбо в оранжево-жълто-лилаво, наистина видимо, където преди имаше само ясна представа.
Баба сложи ръка на рамото ми, изглеждаше много горда.
— Добра работа, Аспън. Много добра. Както винаги. Сега, Холи, е твой ред.
— Знам, мами — отвърна раздразнена тя.
Отстъпих от огъня. Коленете ми бяха омекнали, усещах тялото си, сякаш съм пиян или имам махмурлук, умът ми блуждаеше между моето собствено съзнание и това на човека, от когото бях откраднал. Не беше непоносимо, тъй като последствията от достигането отминаваха, но все пак беше изключително дезориентиращо. Най-меко казано.
Точно за това за ритуала бяха нужни трима души. Нещото в огнището вече започваше да проблясва и избледнява и скоро щеше напълно да изчезне, ако някой не се намесеше и не го отправеше в правилната посока. В състоянието ми в момента нямаше начин този някой да бъда аз.