— Добре — поощри ме баба отново. — Добра работа. Продължавай.
Продължавах, макар да беше много трудно да се свържа с момичето. Стиснах книгата по-силно и се съсредоточих още повече, опитах се да се абстрахирам от изостреното внимание, с което ме наблюдаваха баба и леля. Теглех.
Теглех.
Теглех.
Нещо поддаде — но не го чувствах по същия начин като последния път. С бившия собственик на фигурката на Батман се беше оказало лесно. Гладко като изтегляне на блокче от кула Дженга[6]. Този път се налагаше да дърпам толкова силно, че почувствах как нещо се промъкна в мен. Усещах ехото от загубата на момичето в тялото си. Странно, особено предвид факта, че нещото, което бях взел, не беше много голямо.
Все пак съумях да го удържа. Успях да го тласна към огъня, където то надвисна — кълбото бе по-голямо от предишното, оранжево-жълто-лилаво на цвят с червени проблясъци по краищата.
Щом леля Холи се захвана с работата си, аз се подготвих за още по-силно замайване от предишния път. Логично беше, предвид огромните усилия, които кражбата изискваше.
Но обичайното усещане за махмурлук не се появи.
Странно.
Сведох поглед към книгата, която безобидно стоеше в ръцете ми. „Баскервилското куче“. В нея нямаше абсолютно нищо необичайно.
Леля Холи довърши магията си. Кълбото изчезна. Тя се обърна към баба и попита:
— Как е Скалата?
— Добре — отвърна баба, след като отпи глътка от чая си. — Здрава. Цепнатината, която се беше отворила, изчезна.
Докато тя говореше, пламъците на огъня отново станаха нормални. В нюанси на оранжево вместо синьо. Разгърнах книгата просто за да погледна; вътре имаше печат „Моето име е“ под който с идеални ръкописни букви беше изписано:
Лия Рамзи-Улф.
— Добре — отсече леля Холи. — Тогава ще си лягам.
Без дори да пожелае лека нощ, тя отключи вратата и си тръгна. Двамата с баба я гледахме как се оттегля.
Когато тишината помежду ни стана съвсем неловка, аз реших да изрека очевидното:
— Още е потисната.
Баба повдигна вежди.
— Можеш ли да я виниш? Минаха едва няколко месеца.
Кимнах. Знаех това. По дяволите, дори бях присъствал на погребението. Но двамата с Хедър не бяхме поддържали особено близки отношения. Виждахме се веднъж годишно. Най-много два пъти. Да, беше забавно да се мотаем наоколо и очевидно бях тъжен след смъртта й, но наистина ли е редно скръбта да трае толкова дълго?
— Хедър беше единствената й дъщеря — продължи баба съвсем тихо. — Знам, че нямаш представа какво е да изгубиш дете, надявам се никога да не узнаеш, но се опитай да й осигуриш пространството, което й е нужно, става ли?
Отново кимнах, макар че почти не бях виждал леля Холи, откакто с приятелите ми пристигнахме. Когато не беше в офиса си, тя излизаше от стаята си единствено за хранене. И то само понякога.
Разтрих врата си, който се беше сковал при мисълта за Хедър, погребението и леля Холи. Разговорите за странни неща винаги ми се отразяваха по този начин.
— И така — измърморих, основно заради голямото си желание да сменя темата.
— И така — гласът на баба прозвуча като ехо, но по-тихо и насмешливо от моя. Това ме накара да се поотпусна. — Тази вечер свърши добра работа, Аспън. Винаги се справяш, разбира се. Но силата ти е още по-голяма, отколкото при последната ни среща. Станал си и по-прецизен, а това подсказва нещо. Гордея се с теб.
Това беше доста по-лесна тема за разговор. Особено след като знаех, че е права. Наистина бях станал по-добър в достигането от предишното лято. Радвах се, че е забелязала.
— Благодаря — казах. — А какви отношения имаш с Лия Рамзи-Улф?
— Лия? — учуди се баба и изведнъж стана подозрителна. Посочих към името, изписано на ръка в „Баскервилското куче“, за да види откъде го знам и изведнъж изражението й подсказа, че е разбрала. — А… Да. Ами…
— Няма спор, че очевидно не можете да я понасяте. И двете. Така че…?
Баба въздъхна и поклати глава.
— Нищо. Стари истории. Отдавнашни дрязги. Нищо, за което да се тревожиш.
Това звучеше интересно.
— Хайде. Кажи ми.
— Аспън — отсече баба и тонът й прозвуча рязко като този на леля Холи. — Зарежи тази история.
— Хубаво — отвърнах. Щом тя не искаше да ми каже, можех много лесно сам да проуча Лия Рамзи-Улф и да открия прословутите отговори.
— Точно така, хубаво — каза баба. — Не трябва ли да провериш дали твоите приятели не са се върнали вече?
6
Игра, в която целта на играчите е да се изваждат блокчета от предварително построена кула, без да я съборят. — Бел. ред.