— Ами манията ти по хъскита, помниш ли? — продължаваше той. — Всичко започна с онова куче. Срещнахме го на улицата и то се хвърли да лае по теб. Ти се ужаси… поне в началото.
— Чакай, чакай, не — намесих се аз, тъй като също си спомнях кучето. Бях съвсем малък, а кучето толкова голямо и изведнъж, съвсем внезапно, беше станало кротко, защото татко беше… — Чакай, ти не проникна ли в съзнанието на онова куче? Не му ли отне агресията?
— На кучето? — учуди се татко. — Не, разбира се, че не. Взех твоя страх.
Значи кучето поначало не е било зло. Просто аз съм се страхувал, това е всичко. Толкова съм глупав, че не съм го разбрал по-рано.
— А имаше и един случай в центъра на града…
— Добре, добре, спри, схванах — прекъснах го. — Но… добре, щом си направил всичко това, означава ли… както сам каза… че си ми отнел това, което съм? Или по-скоро, което съм бил?
И в този момент изникна най-важният от всички въпроси: Кой щях да бъда, ако не ми беше взел всички онези неща? Все пак не се осмелих да го изрека на глас. Беше твърде сериозно. Прекалено.
— Сине, направих ти услуга. Боже, колко пъти само съм си мечтал да можех да открадна собствените си чувства… просто да ги залича… но не мога да разчитам някой да го направи за мен. Холи отказва да наруши проклетото правило, а не е редно баща да моли сина си за подобно нещо. Но не мислиш ли, че бих изтрил всичко, което се е натрупало с времето? Или чувствата, които изпитах, след като майка ти ме напусна, стига да можех? Такъв късметлия си, Аспън. Нямаш представа.
Хрумна ми ужасна мисъл.
— Заличи ли моите чувства, след като мама си тръгна?
Поредната пауза. Достатъчно дълга, че да разбера смисъла й.
— Никога не си можел да понасяш скръбта, сине — каза припряно той. — По-добре беше да не тъгуваш.
Какво имаше предвид с това да не тъгуваш? Значи все пак съм тъгувал… нали? Замислих се за седмиците след заминаването на мама, опитвах се да открия конкретен момент… не успях да открия тъга в спомените си. И все пак не тъгата ме караше да игнорирам обажданията й или да й се развикам в единствения случай, в който вдигнах.
— Отнел си ми тъгата — казах, — но не си ми отнел гнева?
— Разбира се, че не — отговори татко. — Гневът е естествена реакция за момче на твоята възраст.
— Значи гневът е нещо нормално — заговорих бавно, — но тъгата не е.
— Сине, не става въпрос какво е нормално…
— За какво тогава? За това, с кое ти е по-лесно да се справиш?
Пауза. Още една проклета пауза.
— Аспън — татко въздъхна. — Сине. Важното беше с кое ти ще се справиш по-лесно. Никой баща не обича да вижда сина си да страда. Просто повечето не са способни да заличат тази болка. Аз притежавам тази дарба и съвсем логично я използвах. Какъв избор имах? Аз съм твой баща. Трябваше да ти помогна.
Стиснах очи.
— Наричаш „облекчаване на болката“ отнемането на важни неща, без дори да попиташ преди това.
Татко заговори съвсем тихо.
— Само се опитвах да ти помогна.
— Не, не си — възразих. — Карал си ме да избера страна. Мама си тръгна и ти си направил така, че да не искам дори да говоря с нея, а в същото време играеше игрички от сорта „Нека си направим приятелска вечер на по чаша скоч и филм“. И всичко беше супер, защото не можех да изпитвам друго освен гняв към мама, защото ти си го направил така. Нали?
Не последва отговор.
Е, получих отговор на въпроса си. Клоните и небето се размазаха пред погледа ми. Затворих очи.
— Повече не кради от мен — предупредих го категорично. — Дори и да мислиш, че ми помагаш. Неслучайно си имаме правило: Не крадем от семейството. Ти сам ме научи на това правило, за бога.
— Но ти си мой син и аз…
— Но съм и неин син — казах. — Или поне бях. Докато ти не ми я отне.
— Но…
— Няма но! Разбра ли? — дишай. Спокойно. Дишай. Спокойно. — Не искам повече да ми ровиш в съзнанието. Никога. В никакъв случай, единствено, ако специално те помоля за това. Става ли?
Нова пауза. Тази като че ли продължи вечно.
Най-накрая не издържах.
— Обещай ми повече да не крадеш от мен.
— Добре — звучеше пораженски. Наранен. — Щом наистина искаш това, тогава ти обещавам.
Хрумна ми да му кажа да стои далеч от вещите ми. Все пак не ми се искаше да заприличам на мама, която взе цялото обзавеждане, защото било и нейно. Беше ми обещал и аз му вярвах.
— Добре — казах. — Благодаря.