— Може ли да попитам как се стигна до всичко това? Да не би нещо да се е случило там?
Да, нещо се беше случило. Бях му се обадил да му разкажа за Бранди, как си беше тръгнала, а аз не я бях спрял и как вече разбирах историята с мама. Но сега… в главата ми имаше толкова други неща. Тъга. Срам. Други работи, които дори още нямаха име. И не исках баща ми да ги открадне, преди дори да съм ги осмислил. Беше обещал, разбира се, но все пак. Старите навици са си стари навици, нали?
— Не — отговорих. — Нищо не се е случило.
— Сигурен ли си?
— Ами… — затворих очи й притиснах телефона до ухото си. — Всъщност ме поканиха да се преместя тук. Да помагам за ритуала на мястото на Хедър.
— А… Помислих си, че може да го направят.
— Обмислям го.
Татко запази мълчание.
— Смяташ ли, че трябва да го направя?
— Смятам — започна той предпазливо, — че си млад човек, който сам може да взема решенията си. Мисля, че ще го обмислиш добре и ми се струва… всъщност мисля, че каквото и решение да вземеш, ще бъде правилното.
Правилното. Как изобщо можех да стигна до правилно решение, след като липсваха части от личността ми?
Не, не биваше да мисля така. Беше тъпо и драматично. Татко беше прав. Нужно ми беше само малко време да си помисля.
— Да — казах. — Вероятно си прав.
Помислих си да се обадя на мама. Но след това, което току-що бях разбрал, нямах представа какво да й кажа. Затова оставих телефона си настрана в тревата и се опитах да помисля.
Слънцето се движеше над мен и яркото синьо на деня отстъпи място на бледите ивици розово и виолетово над планините. Над Скалата.
Тогава чух тихи стъпки. Обувки, шепнещи в тревата, приближаваха към мен.
— Хей — сръчка ме Лия в рамото и седна до мен. Бях й написал съобщение, след като се чух с татко, и тя се беше съгласила да се видим веднага след смяната й в книжарницата. — Общуваш с природата?
— Да… не съвсем — поздравих я с лека усмивка. — Просто се чудя колко различно би изглеждало.
— Различно?
— Ако Скалата се срути.
— О! — промълви тя.
Свих рамене и отместих поглед от Скалата, така че да виждам лицето на Лия.
— Всъщност става въпрос за семейството ми — казах. — Не за града. Това е имала предвид Хедър в писмото. Всички потомци на Уилоу. Хм. Тя споменавала ли ти е за Уилоу?
— Безсмъртният матриарх на фамилия Куик? — ухили се самодоволно Лия. — Да, споменавала ми е.
— Тя ме помоли да се преместя тук.
Лицето й се изопна.
— И да заместиш Хедър?
Кимнах.
— Ще го направиш ли? — попита ме тя.
— Не знам — признах. — Вероятно. Уф, не знам. Дали трябва?
Устните й се извиха, но не точно в усмивка.
— Затова ли ми прати съобщение? За да ми поискаш съвет?
— Не, не. Е… Да… Нямам идея кого друг да попитам.
— Ами приятелката ти? — попита тя. — О, почакай. Точно така. Все още я мамиш.
— Всъщност, не го правя.
Лия рязко вдигна вежди.
— Сериозно?
— Замина тази сутрин — казах апатично. — Очевидно съм ужасна противна личност и не бива никога да излизам с някого, само защото съм…
В гърлото ми заседна буца.
— Аспън? — настоя Лия. — Само защото какво?
— Защото… боже. Тя беше права, нали? Аз я накарах да се влюби в мен — Лия ококори очи. — Искам да кажа, не точно, но и аз допринесох, за да се случи. Промених я. Промених същността й.
— Стой, почакай — Лия вдигна длан. — Накарал си я да се влюби в теб и си й признал?
— Ами, да — отвърнах. — Ти каза…
— Знам какво казах! Но все пак понякога истината е прекалено голяма хапка за преглъщане, не ти ли е ясно?
Почти не обърнах внимание на въпроса. Като че ли целият ми живот се разпадаше. Цялата информация, с която разполагах за себе си, сега се срутваше като лавина.
— Също толкова лош съм като баща ми — гласът ми звучеше тънък и далечен.
— Баща ти? — учуди се тя.
Кимнах.
— Имаме си семейно правило. Да не крадем един от друг. При никакви обстоятелства. Но той все пак е крал от мен. Откраднал ми е тъгата, след като Хедър умря и след като мама ни напусна. Крадял е тъга, понякога и страховете ми, но е оставил всичко останало, а то е точно това, което ме прави раздразнителен. Но очевидно е нормално, гневът е нещо естествено, но как може да е естествен, след като е откраднал определени неща и е оставил други, само защото не съм се справял добре със скръбта?
— Не се справяш със скръбта? — прозвуча гласът на Лия като ехо. — В сравнение с какво? Не е нещо, в което можеш да бъдеш добър.