Преди
— Защо майка ти постоянно прави тази физиономия?
Бяхме в семейния ни апартамент, когато Хедър ми зададе този въпрос. Тъкмо се беше върнала от посещение в някакво училище по изкуства — едно от многото училища, в които така и не успя да се прехвърли преди приключването на първи курс. Родителите ми още не се бяха прибрали от работа.
— Каква физиономия?
— Сещаш се — Хедър направи гримаса с присвити очи. — Ето. Прави тази физиономия и ти казва да внимаваш. Да внимаваш за какво?
О, сещах се за коя физиономия ми говори.
— За краденето — отговорих. — Бои се, че мога да открадна случайно само като докосна нещо.
— О, боже, това е тъпо — ахна Хедър. — Не става така. Ясно е.
— Е, на мен ми е ясно. Но все пак тя не го умее, разбираш ли? Просто ме следи изкъсо.
Помня, че се изненадах от внезапното си желание да защитя мама. Обикновено нейната загриженост за способностите ми ме побъркваше. И все пак имаше нещо в отношението на Хедър. Беше някак презрително, сякаш ние сме по-добри, а не просто различни.
— Ужасно тъпо наистина. Истината е, че просто трябва да го приеме.
Бях съгласен с нея, поне донякъде. Но в онзи момент се държах отбранително.
Казах й да млъкне, защото няма представа какво е да имаш двама родители. Дори не познаваше баща си. Сама ми го каза, когато бяхме съвсем малки.
Хедър се сепна, но бързо си възвърна самодоволното изражение.
— Така е, защото мама е проявила достатъчно разум. Защо да си прави труда да се омъжва за някой, който не притежава магия? По-добре сме си само двете.
Не проговорих на Хедър до края на деня.
На следващата сутрин тя приготви палачинки само за нас двамата — извинение за думите й. И просто така, отношенията ни отново бяха добри. Все пак до края на престоя й не спрях да се чудя дали не е права за мама.
15
— Лельо Холи? — провикнах се през входната врата.
Тя дотича почти на мига. Е, не точно дотича, но при всички положения ходеше бързо. Държеше чаша с кехлибарена течност в лявата си ръка и очевидно внимаваше да не я разлее.
— Чудехме се къде се изгуби — каза тя, а после погледна зад мен. Изражението й се изостри. — Ти. Махай се.
— Няма — заяви Лия и пристъпи напред. Вдигна леко брадичката си, а тъмните й очи пламтяха и в този момент не изпитвах абсолютно никакво съмнение, че ако иска, несъмнено е в състояние да влезе в схватка с леля Холи.
Леля Холи преглътна, сякаш си мислеше абсолютно същото.
— Няма? — учудването й прозвуча като ехо, сякаш не разбираше значението на думата.
— Няма — повтори категорично Лия. — Искам да поговоря с вас. За Хедър. Искам…
— Махай се! — нареди леля Холи, изражението й беше възвърнало твърдостта си в мига, в който чу името на Хедър. — Няма да идваш без покана в дома ми, нито да говориш за дъщеря ми. Точно ти, след като… ти…
Трепереше от гняв, а чашата всеки момент щеше да се изплъзне от пръстите й. Втурнах се към нея и преди да е осъзнала какво става, взех чашата от ръката й.
— Не е дошла без покана, лельо Холи — казах спокойно. — Аз я поканих.
— Това не е твой дом, Аспън — заяви тя, като местеше поглед от мен към чашата си със скоч.
Но Лия се намеси, преди да съм успял да отговоря.
— Чуйте, госпожо Куик, просто искам да поговорим. Може ли?
— Госпожица — каза леля Холи.
Лия примигна в пълно недоумение.
Леля Холи се ухили леко самодоволно.
— Не съм госпожа, с бащата на Хедър не бяхме женени, затова не се обръщай към мен като към нечия съпруга. Разбра ли? Госпожице Куик или Холи.
Може би вече беше обърнала едно или две питиета. Достатъчно пияна, за да не я е грижа какво казва и все пак достатъчно трезва, че да не заваля думите.
— Ъъ, добре — отговори Лия.
— И защо искаш да говориш с мен за дъщеря ми, по дяволите? — продължи леля Холи и се приближи към Лия с припламнал поглед. — След всичко, което направи. Ти беше единствената й приятелка, знаеш ли? Разби сърцето й. Така и не се възстанови, след като ти я заряза. А дори не й каза защо.
— Хедър знаеше причината — каза тихо Лия. — Бе така, защото тя открадна гласа на сестра ми при един от вашите ритуали — леля Холи зяпна с уста, но Лия продължи. — Било е неволно и тя се опита да ми го обясни, но аз отказах да й повярвам. Затова се държах гадно с нея и знам, че трябваше да й простя. Отново да сме приятелки, да й кажа, че съжалявам.
— Ти… — но леля Холи не успя да продължи, очевидно беше изгубила ума и дума.