Хедър. Също и Хедър. Едва не го казах, но в този момент осъзнах какво всъщност се случва тук. Изреждах на Уилоу всички тези неща, а тя само стоеше пред мен и кимаше… и се усмихваше. Точно така се усмихваше и след първото ми участие в ритуала на триадата, когато бях около десетгодишен.
Гледаше ме като че ли с гордост.
— О — възкликнах. — Ти си знаела.
Уилоу се усмихна мило, очите й проблеснаха и опря топлата си длан в бузата ми.
— Аспън, миличък. Разбира се, че знаех. А виж ти колко си умен, колко бързо разбра. Дори Холи, благословена да е, още не се е усетила.
— Е, очевидно не е — заявих. — Ако се беше усетила, щеше да знае, че ти си истинската причина за смъртта на Хедър.
— Аз… моля? — отвърна Уилоу и всичко мило в погледа й се изпари. — Вероятно не съм разбрала добре, но ми се стори, че ме обвиняваш в убийство.
— Не, боже мой, не… не точно в убийство, но… белите й дробове… тя…
— Дишай дълбоко — поръча ми Уилоу. Послушах я, защото погледът й подсказваше, че няма място за неподчинение. — Сега те моля да се изразиш по-ясно.
Точно това и направих. Разказах й какво е направила Хедър, за да предпази Лия. Как ефектът е бил пагубен, след като Скалата е откраднала от Хедър, за да оправи увредените дробове на Уилоу.
— Прав ли съм? — попитах накрая. — Не си можела да дишаш добре, а след това си се оправила? Приблизително около момента, когато е починала Хедър.
Уилоу кимна бавно, изглеждаше толкова изумена, че наистина повярвах, че не е имала представа.
— Бедното момиче — прошепна тя. — Бедното глупаво момиче.
— Глупаво? — възразих възмутен. — Тя е мъртва.
Уилоу се усмихна сковано.
— За нещастие смъртта не прави глупаците по-малко глупави.
Цялото ми тяло се напрегна, а дланта ми се стегна около врата. Това беше най-грубото нещо, което бях чувал някога.
— Предполагам — изрекох внимателно. — Просто… искам да кажа, не се ли чувстваш, знам ли, виновна?
— Смъртта й не е мое дело, а на Скалата.
— Така е, но пак е заради теб — настоявах.
— Всъщност си прав — призна тя. — И повярвай, ако можех да избера друг вместо Хедър, щях да го направя. Ценя семейството си повече от всичко, Аспън. Знаеш това.
Кимнах. Наистина го знаех. Но тя изглеждаше твърде спокойна за човек, който току-що е разбрал, че нейната стотици пъти правнучка щеше да е още жива, ако не беше тя.
— Виждаш ми се разстроен — каза Уилоу.
Изсумтях. Разстроен. Да.
Тогава тя каза:
— Какво правиш?
— Моля?
— Масажираш врата си — поясни тя и изимитира движението ми. — Знаеш ли колко пъти забелязах да правиш същото, откакто пристигна?
Спрях и се замислих.
— Не знам. Предполагам, че много.
В интерес на истината, сега до голяма степен се дължеше на навик. Но причината за появата на този навик…
— Стара травма — казах. — Претърпях автомобилна катастрофа, когато бях… десетгодишен? Единайсет? Бях малък. Но камшичният удар беше ужасен.
— Бедничкият — каза тихо тя.
Свих рамене.
— Не е чак толкова зле. Обажда се от време на време, но не е страшно.
— Десет или единайсетгодишен — повтори тя и потупа горната си устна с пръст. — Защо баща ти не те излекува?
— О, направи го — отговорих. — Болеше като… хм… в началото болеше много. Но той премахна болката и се излекувах.
Тя присви очи, замисли се.
— Но така и не оздравя напълно, нали. Премахнал е симптомите на травмата ти, но не и самата травма. Оставил те е с врат, който, цитирам, „се обажда от време на време“.
Размърдах се неспокойно. Никога не се бях замислял особено по този въпрос.
— Е, да. Но…
— Няма но. Ела с мен — тя се обърна и се отправи в противоположна посока на алеята, право към гората.
— Къде отиваме? — попитах аз, докато подтичвах, за да наваксам бързата й крачка.
— При Майското дърво.
Вървяхме през гората, Уилоу внимателно заобикаляше камъни и коренища, а аз чинно я следвах по петите, докато стигнахме полето. На мига изпитах усещане за… не точно дежавю. Нищо конкретно. Просто напомняне за обикаляне в кръг. За спиране винаги на едно и също място.
Не ми беше добре.
— Е? Идваш ли?
Гласът на Уилоу ме накара да подскоча и осъзнах, че съм спрял в самото начало на полето, докато Уилоу вече беше почти при дървото. Затичах се да я догоня.
Стояхме на същото място, на което бях стоял с Лия съвсем скоро. Със съсредоточено внимание Уилоу огледа купчината вещи, струпани около ствола на дървото. Накрая след дълга пауза тя най-сетне каза: