— Избери нещо.
— Аз? — учудих се. — Не трябва ли ти да ми кажеш какво да търся?
Тя се усмихна.
— Това не е част от ритуал, Аспън. За теб е. Избери нещо. Каквото и да е.
Стомахът ми се сви. Някъде дълбоко в себе си знаех какво ще се случи, какво ще ми каже да направя, но не можех да го призная. Още не. Беше твърде страшно. Ето защо засега се придържах към онова, което ми се казва. Насочих се към първото нещо, което привлече погледа ми: яркосиня книга с твърди корици. Върху нея беше изписано „Момчетата Харди“[41].
— Това става ли? — попитах.
Тя кимна.
— Дай я тук.
Послушах я, а тя я огледа набързо.
— Хм.
— Хм?
Тя вдигна поглед към мен.
— Достигни в нея. Виж дали собственикът на тази книга има врат без травми.
Най-накрая допуснах мисълта в съзнанието си. От мен се очакваше да се самопоправя.
Трябваше да го направя, като прехвърля травмата си на някой друг.
Преглътнах.
— Не мисля, че е редно.
Уилоу лекичко се засмя по начин, който ме накара да осъзная колко безсилно звучеше протестът ми.
— О, Аспън — възкликна тя.
— О, Аспън, какво? — устоях на инстинкта да кръстосам ръце пред гърдите си. — Току-що разбрах, че братовчедка ми е умряла, за да продължиш да лекуваш себе си, а сега искаш и аз да направя същото?
— Далеч не е същото — отговори Уилоу, а тонът й беше толкова спокоен, че ми се прииска да счупя нещо. — Налага се да разчитам на Скалата, за да лекувам повредени части от себе си, но не мога да контролирам от кого избирам да ги взема. При теб не е така. Ти имаш контрол какво вземаш и от кого вземаш.
Истина беше.
— Освен това — продължи тя, — твоята травма е нещо дребно. Живял си с нея години. Може би е ред на друг да поеме бремето ти.
Осъзнах, че кимам.
— Освен това не е истински недъг, или нещо подобно, нали? — отбелязах. — Просто е дразнещо.
— Дори да беше истински недъг — допълни тя, — хората се научават да живеят така и то постоянно. Да вземем очите ти за пример. Знам, че носиш компактни лещи…
— Контактни лещи — поправих я с усмивка.
— Ах, да. Точно така. Не смяташ ли, че щом ще поемаш отговорността да пазиш целостта на Скалата, трябва да виждаш добре за целта?
Намръщих се. Чудесно си виждах, стига да носех контактните лещи или очилата си. От друга страна, зрението ми вероятно щеше да се влоши с възрастта…
Тя се приближи към мен и докосна ръба на книгата, която държах.
— С времето можеш да се подобряваш, Аспън, също като мен. Но можеш да го направиш според своите правила. Можеш да избираш от кого да откраднеш и кого да защитиш.
Да се подобря. Можех да излекувам травмите, които имах сега, и онези, които щях да получа в бъдеще. Можех да съхраня тялото си, когато остарея. Можех…
Все пак ми бяха нужни няколко минути да премисля идеята, а когато успях отново да заговоря, гласът ми беше съвсем тих. Дори уплашен.
— Да не би да казваш, че мога да живея вечно?
Уилоу съвсем леко наклони глава на една страна.
Просто така. Очите й проблясваха.
— Казвам — заговори тя, — че трябва да започнеш с достигането до тази книга и заменянето на болния врат с нещо по-добро.
Всеки момент щях да започна да треперя. Кожата ме сърбеше, сякаш внезапно беше станала прекалено широка или прекалено тясна за тялото ми. Имах чувството, че съм пиян, дрогиран и абсолютно трезвен едновременно.
Достигнах.
Този път се задържах на повърхността достатъчно дълго, за да се уверя, че притежателят на книгата не е някой, когото познавам. Щом се уверих в това, пренебрегнах всичко останало — всички повърхностни емоции и специфични черти на характера, които обичайно разглеждах, щом проникна в съзнанието на хората за пръв път. Тези не исках да ги виждам. Само си помислих врат и ето че се появи пред мен на мига. Съвършено здрав врат.
Изключително предпазливо съсредоточих волята си около здравето и силата на тази конкретна извивка в гръбнака. Взех малко, оставяйки достатъчно, за да може да държи главата си изправена… и дръпнах.
Издърпах го и го запазих за себе си.
Тогава за пръв път, и аз нямам представа от колко време, вратът ми
Беше
Добре.
Имах чувството, че върху главата ми е имало наковалня, а аз дори не съм забелязвал, докато изведнъж не се беше махнала. Главата ми беше лека като балон. Бях като замаян. Идваше ми да заплача.
— Божичко — прошепнах.
— По-добре ли се чувстваш? — попита Уилоу.
Докоснах с пръсти основата на черепа си, а след това ги спуснах надолу.