— Аз… дори нямах представа, че бих могъл да се чувствам толкова по-добре. Дори не мога да го опиша. Аз…
— Не е нужно, милото ми момче — увери ме тя и се усмихна кротко. — Ако някой може да разбере, това съм аз. Сега нека се връщаме в къщата, преди съвсем да се е стъмнило, може ли?
Щом се прибрахме в къщата, Уилоу ме отведе на втория етаж и спусна стълбата към таванското помещение.
— Обикновено Холи прибира вещите, които сме ползвали за ритуалите, но след като нея я няма, не възразяваш, нали? Просто остави книгата в кашон, в който има място.
И преди се бях качвал на тавана. Хедър ме беше водила тук, когато бяхме съвсем малки, за да ми покаже колко много неща е използвала за ритуалите си. От колко много хора беше крала. Тогава ми се беше сторило като скривалище за трофеи на някой сериен убиец, но тя ме увери, че това е част от семейното наследство, така че всичко е в реда на нещата. И все пак, като седях и гледах преливащите камари с чужди дрънкулки, първото ми впечатление бързо се върна и единственото ми желание беше да се махна по-бързо от тук.
Ето защо отворих първия кашон с намерението да хвърля вътре „Момчетата Харди“, но ето че най-отгоре видях прибрана „Баскервилското куче“ — книгата, която някога е принадлежала на Лия.
Не оставих „Момчетата Харди“. Вместо това взех и „Баскервилското куче“ и отнесох и двете книги със себе си в стаята на Хедър.
Докато се опитвах да заспя същата вечер, прокарах пръсти по гръбчето на „Момчетата Харди“ и се замислих за човека, от когото бях откраднал. Опитвах се да прогоня любопитството, за да мога да заспя.
Но не успях. Вместо това се замислих върху думите, които Лия ми каза под Майското дърво:
Струва ми се, че можеш да проявяваш съчувствие като всеки друг, стига да пожелаеш да опиташ.
Това е имала предвид. Точно това тук беше разликата в проявата на съчувствие и обратното. Между това да бъдеш робот и човешко същество. Можех да достигна до книгата и да се запозная с човека, от когото бях откраднал — или можех да я оставя настрани и да си кажа, че това не е мой проблем, както бях правил винаги досега.
Свързах се с книгата. Този път го направих достатъчно бавно, за да видя всичко, което бях пропуснал преди.
На първо място, не бях откраднал от мъж. Беше жена. Млада — всъщност само няколко години по-голяма от мен. Учеше математика в близкия държавен колеж и идваше в Три Пийкс през няколко седмици, за да посещава семейството си. Обичаше кучета, мразеше котки и имаше тайна страст към сладоледа с фъстъчено масло. Тайна страст, тъй като се придържаше към здравословното хранене. Придържаше се към здравословното хранене, защото беше гимнастичка.
Ох.
Задържах вниманието си за кратко на този момент. А след това още малко.
Това момиче беше гимнастичка. А аз й бях натресъл травма на шията.
Преди
Не си спомням добре как изглеждаше лицето на майка ми онази вечер. Спомням си само, че не изглеждаше горда с малкия си четвъртокласник, а именно — с мен. Лесно се забелязваше, тъй като всички останали бяха толкова горди, че бяха готови да полетят. Баща ми. Леля Холи. Баба. Дори Хедър в известна степен. Но не и мама.
— От първия опит! — заяви баба и шляпна татко по рамото, докато леля Холи гасеше огъня в камината. — Ти със сигурност не се справи, Анди, нали така?
— Струва ми се, че при мен се получи на десетия опит — поклати глава татко. — Но нали точно на това се надяваме? Децата ни да бъдат по-добри от нас.
Спомням си как лицето на мама помръкна. Спомням си, че не каза нищо, макар да се виждаше, че й се иска.
— Не е ли чудесно, Хедър? — намеси се леля Холи. — Сега Аспън може да ни помага за ритуала на триадата.
— Мхм — отвърна Хедър, която вече се беше научила да показва заучена апатия. — Все още съм по-добра от него. Може ли вече да изляза да карам колело?
— Навън е тъмно, миличка — възрази леля Холи. — Можем да покараме колела утре, преди да заминем, става ли?
Хедър изхъмка, кръстоса ръце и ме изгледа строго, сякаш аз бях виновен, че слънцето е залязло. Знаех, че ми е много сърдита за това, че заех мястото й в ритуала онази вечер, затова демонстрирах най-зъбатата усмивка, на която бях способен. Тя ме изгледа още по-свъсено.
— Мамо, кажи на Аспън, че не може да спи в леглото ми, докато ме няма.
На следващия ден заминаваха на почивка на Ниагарския водопад. С татко бяхме дошли да помагаме за ритуала през седмицата, в която щяха да отсъстват. Мама ни беше придружила, за да ме отведе обратно в града, в случай че баба реши, че още не съм готов.